Юнаци
3:43 Posted In Патиланци , разкази Edit This 0 Comments »| Драги ми Смехурко, Знайш ли отзарана, на Благовещение, какво чудо стана? Бързам да ти пиша. Не мога да трая. Снощи баба рече: - Утре, Патилане, според обичая, рано ще се стане. Ще идем на лозе. Огън ще запалим, както беше лани, та змии да няма и тая година. - Ех, туй търси, бабо, моята дружина! Ще си отиграем! Ще съберем съчки, шума и трънаци. И огън ще стъкнем, както ний си знаем! Па ще го прескочим - да бъдем юнаци! Изскочих на двора и викнах възрадван на моите хора: - Патиланци верни, вървете и спете! Още в тъмно утре тука се явете! На лозе ще идем да плашим змиите! Ще съберем съчки, шума и трънаци. Ще подпалим огън и ще го спескочим, та цяла година да бъдем юнаци! Полудя от радост моята дружина... - Ех, веднъж да съмне! Тая сутрин рано (баба още спеше), дружината вече на двора крещеше: - Спиш ли, спиш ли още, бате Патилане? Хайде викай баба по-скоро да стане! Аз събудих баба. Та се попрозяна, но нищо не каза. От леглото стана. Уми се, похапна. И после облече най-скъпа премяна, па рече засмяна: - Днеска, Патилане, ново се облича, та цяла година каквото наденеш, все да ти прилича. И обу си после тънките чорапи и онез пантофки с златните чапрази, дето за Великден само си ги пази. Така натъкмена, тя тръгна начело. И ние след нея. Бабин Дебеланко след нас се затири. Котаракът само малко се почуди, па току се втурна - и той ни подири. Стигнахме в лозята. Накладохме огън. А баба поседна край нас на тревата. Изу си краката. Поотекли бяха от пътя и двата. Запращяха силно сухите трънаци. Пламък се издигна. - Прескачайте сега огъня, юнаци! Аз първи прескочих. Другите след мене. - Хайде, бабо, ставай! Рипни като млада. И ти да прескочиш! Да не си страхлива. - И без да прескача, баба ви я бива. Страх що е не знае! - Бабо - рече Дана, - страшни ли са много змиите в лозята, що с огън ги плашим? - Току не дай, Боже, змия да те срещне! И гони, и хапе! Зърнеш ли я негде, бягай колко можеш! И баба изпъна тънките чорапи. През туй време Данчо нададе вик страшен: - Змия, змия, змия! Изшумя в трънака. Видях й главата. Очите й светят! И цяла космата! Погледна ли някой да види змията, не мога ти каза. Аз съгледах само, че нещо се мята близо до трънака и видях пред мене как юнашки бягат четирнайсет крака. Срам не срам, Смехурко, и аз се уплаших. След другите хукнах. Дори ги заминах. Но изведнъж спря се баба Цоцолана. - Боже - викна, - Боже, стана тя що стана! Двете си пантофки в лозето оставих. Тичай, Патилане! Аз на ум си рекох: "Дръж се, Патилане! Каквото да стане, трябва да се върнеш. Инак как ще гледаш своята дружина!" Престраших се, братко, и назад се върнах. Отдалече още Татунчо котака до трънака зърнах. И разбрах веднага змията каква е. Той врабци е гонил, опашка е мятал, а Данчо го сметнал за змия космата. Пантофките дигнах. Дружината стигнах. Всичко й разказах. И рекох с насмешка: "Имали сме грешка. Връщайте се всички! Да сберем трънаци, огъня да стъкнем, па да го прескочим, че дано излезем по-добри юнаци!" Но баба погледна тънките чорапи, що беше пробила, па викна: "Не може!" - и юнака Данчо на днешния празник за здраве наложи. Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко! Твой приятел вечен: Весел Патиланчо Ран Босилек |
0 коментара:
Публикуване на коментар