Франклин се загуби
3:55 Posted In Костенурчето Франклин , приказки Edit This 0 Comments »Костенурчето Франклин можеше да се пързаля надолу по стръмния склон към брега на реката.
Можеше да брои от едно до десет и обратно — от десет до едно.
Франклин можеше сам да откопчава и закопчава копчетата си.
Можеше дори съвсем сам да отиде чак до къщата на мечето Рошко.
Но на Франклин не му разрешаваха да ходи сам в гората.
Един ден Франклин каза:
— Мамо, искам да играя с мечето Рошко. Може ли да отида до Рошко, мамо?
— Може — разреши майка му. — Но до шест часа трябва да се върнеш за вечеря. Сега ще ти покажа как ще бъдат разположени стрелките на часовника в шест часа. Ето така… И не забравяй — не бива да влизаш в гората!
Франклин забърза по пътечката, мина по мостчето, прекоси поляната с горски плодове и стигна до къщата на мечето Рошко.
Рошко си играеше в градината пред къщи с лисичето Лиско, гъсока Гери и видрата Шуши.
— Е-хо, ето ме! — извика Франклин. — Дойдох. На какво си играете?
— На жмичка — викнаха приятелите му. — Ти жумиш!
Франклин затвори очи и започна да брои. Жмичката беше любимата му игра. Вярно е, че той беше доста бавен, но затова пък беше умен и бързо откриваше кой къде се е скрил. Знаеше например, че Рошко винаги се крие на поляната с горски плодове.
— … Девет! Десет! Отварям очи! — обяви костенурчето, отвори очи и се огледа. В това време сред малините се мярна рошава кафява лапка, крадешком откъсна няколко малинки и бързо изчезна обратно в малинака.
— Рошко, видях те! Пу за тебе! — викна Франклин.
Под моста Франклин зърна крайчеца на няколко перца и едно лъскаво кожухче.
— Ето го гъсока Гери! Ето я и видрата! Пу за вас! — извика той.
Оставаше му да намери само Лиско. Претърси храстите, надникна и под падналите дънери. Лиско го нямаше. Франклин тръгна по пътечката, мина по мостчето и без да забележи, влезе в гората. Обикаляше дърветата, проверяваше в хралупите, пъхаше се в дупките между корените. Претърси навсякъде, но не можа да намери Лиско.
А лисичето въобще не беше в гората. То се бе скрило в къщата на мечето и след малко извика:
— Не можеш да ме намери-и-иш! Не можеш да ме намериш!
Но Франклин не отвърна. Той не можа да го чуе, защото се бе отдалечил много от приятелите си.
— Къде ли е Франклин? — зачуди се Лиско, но всички вдигнаха рамене.
Никой не знаеше къде е костенурчето, затова решиха да си починат и да го изчакат да се появи отнякъде. По едно време мечето Рошко въздъхна:
— Май съм гладен!
— Аз също — кимна гъсокът Гери. — Наближава шест часа. Франклин сигурно се е прибрал вкъщи за вечеря.
— Разбира се, как не се сетихме досега! — извикаха останалите и също забързаха да се прибират.
Когато часовникът удари шест часа, родителите на Франклин започнаха да се ядосват. Вечерята беше готова, а Франклин още го нямаше.
Когато стана шест и половина, те се разтревожиха и тръгнаха да търсят костенурчето. Бащата на Франклин пое по пътечката.
— Франкли-и-ин! — викаше той. — Къде си-и-и?
Майката на Франклин реши да разпита приятелите му.
— Знаеш ли къде е Франклин? — попита тя мечето Рошко.
— Знаеш ли къде е Франклин? — попита тя видрата и гъсока.
— Знаеш ли къде е Франклин? — попита тя Лиско.
Никой не знаеше къде е Франклин.
Всички се разтревожиха.
Смрачаваше се. Франклин се огледа, тръгна наляво, после надясно. Всички дървета изглеждаха еднакви. Всички камъни изглеждаха еднакви. Костенурчето не можеше да намери пътечката.
— Загубих се! — каза си Франклин с треперещо гласче.
Той не можеше да си спомни откъде е дошъл. Не знаеше накъде да върви. Беше уморен, изплашен и съвсем сам. Сам — самичък. Сви се в малката си корубка и зачака. Някой трябваше да го потърси. Някой трябваше да дойде. Разбира се, че ще дойде! Така ли? Всъщност, не беше съвсем сигурен.
По земята пробягаха тъмни сенки.
— Кой е? — прошепна тихо Франклин, но никой не му отговори, защото това бяха сенките на облаците, които започнаха да закриват луната.
— Бу-ху-у! Бу-ху-у!
— Кой е там? — прошепна още по-тихо Франклин, но никой не му отговори, защото това беше Бухалът, който бухаше от клоните на едно далечно дърво.
— У-у-у-у-у! У-у-у-у-у!
— Кой е там? — почти нечуто прошушна Франклин, но отново никой не му отговори. Виеше вятърът, който се промъкваше сред клоните на дърветата.
Франклин се опита да заспи, но не можа, защото и най-малкото шумолене го караше да подскача от страх.
За да си даде кураж, той започна да си тананика тихичко, но внезапно чу: „Скръц-скръц, скръц-скръц, скръц-скръц, дум!“
— Кой е там? — прошепна уплашено костенурчето.
Никой не му отвърна.
Тогава Франклин чу някакъв друг звук. Като че ли някой викаше името му! Ето, още веднъж…
— Тук съм! Ето ме! Тук съм! — завика Франклин, колкото глас имаше.
— Скръц-скръц, скръц-скръц, скръц-скръц, дум! — иззад дърветата се появиха родителите на Франклин.
— Ето къде си бил! — извикаха те, целунаха го, прегърнаха го здраво и не го пуснаха от прегръдката си.
— Толкова се уплашихме! — каза баща му.
— Обеща, че няма да влизаш сам в гората! — скара се майка му.
— Но аз не го направих нарочно. Стана без да искам! — подсмръкна Франклин. — Търсех Лиско и не забелязах как е станало!
Тримата намериха пътечката и тръгнаха към къщи. Вечерята във фурната беше още топла. След като излапа по две порции от всичко, Франклин обяви, че иска да каже нещо важно.
— Съжалявам, мамо и татко! — започна той. — Извинявайте! Никога вече няма да влизам сам в гората!
— Дори и ако Лиско се е скрил там? — попита майка му.
— Дори и ако Рошко се е скрил там? — попита баща му.
— Който и да се е скрил там! — каза Франклин.
Отдавна беше станало време за лягане. Франклин се вмъкна в своята топла безопасна корубка.
— Лека нощ, миличък! — пожелаха му мама и татко.
Но никой не им отговори, защото Франклин вече спеше.
Полет Буржоа
Можеше да брои от едно до десет и обратно — от десет до едно.
Франклин можеше сам да откопчава и закопчава копчетата си.
Можеше дори съвсем сам да отиде чак до къщата на мечето Рошко.
Но на Франклин не му разрешаваха да ходи сам в гората.
Един ден Франклин каза:
— Мамо, искам да играя с мечето Рошко. Може ли да отида до Рошко, мамо?
— Може — разреши майка му. — Но до шест часа трябва да се върнеш за вечеря. Сега ще ти покажа как ще бъдат разположени стрелките на часовника в шест часа. Ето така… И не забравяй — не бива да влизаш в гората!
Франклин забърза по пътечката, мина по мостчето, прекоси поляната с горски плодове и стигна до къщата на мечето Рошко.
Рошко си играеше в градината пред къщи с лисичето Лиско, гъсока Гери и видрата Шуши.
— Е-хо, ето ме! — извика Франклин. — Дойдох. На какво си играете?
— На жмичка — викнаха приятелите му. — Ти жумиш!
Франклин затвори очи и започна да брои. Жмичката беше любимата му игра. Вярно е, че той беше доста бавен, но затова пък беше умен и бързо откриваше кой къде се е скрил. Знаеше например, че Рошко винаги се крие на поляната с горски плодове.
— … Девет! Десет! Отварям очи! — обяви костенурчето, отвори очи и се огледа. В това време сред малините се мярна рошава кафява лапка, крадешком откъсна няколко малинки и бързо изчезна обратно в малинака.
— Рошко, видях те! Пу за тебе! — викна Франклин.
Под моста Франклин зърна крайчеца на няколко перца и едно лъскаво кожухче.
— Ето го гъсока Гери! Ето я и видрата! Пу за вас! — извика той.
Оставаше му да намери само Лиско. Претърси храстите, надникна и под падналите дънери. Лиско го нямаше. Франклин тръгна по пътечката, мина по мостчето и без да забележи, влезе в гората. Обикаляше дърветата, проверяваше в хралупите, пъхаше се в дупките между корените. Претърси навсякъде, но не можа да намери Лиско.
А лисичето въобще не беше в гората. То се бе скрило в къщата на мечето и след малко извика:
— Не можеш да ме намери-и-иш! Не можеш да ме намериш!
Но Франклин не отвърна. Той не можа да го чуе, защото се бе отдалечил много от приятелите си.
— Къде ли е Франклин? — зачуди се Лиско, но всички вдигнаха рамене.
Никой не знаеше къде е костенурчето, затова решиха да си починат и да го изчакат да се появи отнякъде. По едно време мечето Рошко въздъхна:
— Май съм гладен!
— Аз също — кимна гъсокът Гери. — Наближава шест часа. Франклин сигурно се е прибрал вкъщи за вечеря.
— Разбира се, как не се сетихме досега! — извикаха останалите и също забързаха да се прибират.
Когато часовникът удари шест часа, родителите на Франклин започнаха да се ядосват. Вечерята беше готова, а Франклин още го нямаше.
Когато стана шест и половина, те се разтревожиха и тръгнаха да търсят костенурчето. Бащата на Франклин пое по пътечката.
— Франкли-и-ин! — викаше той. — Къде си-и-и?
Майката на Франклин реши да разпита приятелите му.
— Знаеш ли къде е Франклин? — попита тя мечето Рошко.
— Знаеш ли къде е Франклин? — попита тя видрата и гъсока.
— Знаеш ли къде е Франклин? — попита тя Лиско.
Никой не знаеше къде е Франклин.
Всички се разтревожиха.
Смрачаваше се. Франклин се огледа, тръгна наляво, после надясно. Всички дървета изглеждаха еднакви. Всички камъни изглеждаха еднакви. Костенурчето не можеше да намери пътечката.
— Загубих се! — каза си Франклин с треперещо гласче.
Той не можеше да си спомни откъде е дошъл. Не знаеше накъде да върви. Беше уморен, изплашен и съвсем сам. Сам — самичък. Сви се в малката си корубка и зачака. Някой трябваше да го потърси. Някой трябваше да дойде. Разбира се, че ще дойде! Така ли? Всъщност, не беше съвсем сигурен.
По земята пробягаха тъмни сенки.
— Кой е? — прошепна тихо Франклин, но никой не му отговори, защото това бяха сенките на облаците, които започнаха да закриват луната.
— Бу-ху-у! Бу-ху-у!
— Кой е там? — прошепна още по-тихо Франклин, но никой не му отговори, защото това беше Бухалът, който бухаше от клоните на едно далечно дърво.
— У-у-у-у-у! У-у-у-у-у!
— Кой е там? — почти нечуто прошушна Франклин, но отново никой не му отговори. Виеше вятърът, който се промъкваше сред клоните на дърветата.
Франклин се опита да заспи, но не можа, защото и най-малкото шумолене го караше да подскача от страх.
За да си даде кураж, той започна да си тананика тихичко, но внезапно чу: „Скръц-скръц, скръц-скръц, скръц-скръц, дум!“
— Кой е там? — прошепна уплашено костенурчето.
Никой не му отвърна.
Тогава Франклин чу някакъв друг звук. Като че ли някой викаше името му! Ето, още веднъж…
— Тук съм! Ето ме! Тук съм! — завика Франклин, колкото глас имаше.
— Скръц-скръц, скръц-скръц, скръц-скръц, дум! — иззад дърветата се появиха родителите на Франклин.
— Ето къде си бил! — извикаха те, целунаха го, прегърнаха го здраво и не го пуснаха от прегръдката си.
— Толкова се уплашихме! — каза баща му.
— Обеща, че няма да влизаш сам в гората! — скара се майка му.
— Но аз не го направих нарочно. Стана без да искам! — подсмръкна Франклин. — Търсех Лиско и не забелязах как е станало!
Тримата намериха пътечката и тръгнаха към къщи. Вечерята във фурната беше още топла. След като излапа по две порции от всичко, Франклин обяви, че иска да каже нещо важно.
— Съжалявам, мамо и татко! — започна той. — Извинявайте! Никога вече няма да влизам сам в гората!
— Дори и ако Лиско се е скрил там? — попита майка му.
— Дори и ако Рошко се е скрил там? — попита баща му.
— Който и да се е скрил там! — каза Франклин.
Отдавна беше станало време за лягане. Франклин се вмъкна в своята топла безопасна корубка.
— Лека нощ, миличък! — пожелаха му мама и татко.
Но никой не им отговори, защото Франклин вече спеше.
Полет Буржоа