4:02
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Съседът Захари отколе се слави с прочуто магаре. В количка го впряга и всеки го знае. То кога желае, тича без тояга. Но когато каже: "Не искам да ходя", и с бой да го смажеш, няма да помръдне.
Ний с това магаре сме познати стари.
Веднъж баба рече:
- Гроздобер е вече. Грозде ми се хапва. Я иди поискай сивото магаре на чичо Захари. Впрегни го в колата, та иди за грозде отвъд във лозята!
Както баба каза, така аз направих. Подкарах колата. Отде ме съзряха мойте патиланци. Бързо долетяха. Лудо закрещяха:
- Бате Патилане, ах, какво направи! На лозе отиваш, а пък нас забрави! Такова другарство колко пари чини! Спри! Стой! Чакай! Чакай! В колата качи ни!
Спрях да се покачат. А те полудяха - викат, пеят, скачат! Подкарах колата. Ала при чешмата трите патиланки Дана, Гана, Мика магарето спряха, ръце махат, викат:
- Стойте, стойте, спрете! По-скоро в колата и нас покачете!
Аз и тях покачих. А и после още трябваше да спирам - все нови юнаци при нас да прибирам.
От това колата се попретовари, та тежичко стана на нашто магаре. Ушите му бяха цели изпотени. И то спря край пътя да си поотдъхне и да хапне малко бодили зелени.
Но малката Мика тука глупост стори. Шибна го с камшика. И работа страшна на всички отвори.
Дългоушко сякаш това само чака. Прикова в земята двата предни крака и не мръдна вече. Ни напред отива, ни назад се връща. Вик и бой, и крясък! Нищо не помогна. На молба обръщам. И туй го не трогна.
Свечери се вече. Тогаз се изстъпи един патиланец и така отсече:
- Щом не ще да тегли, ние ще го возим! По-скоро в колата! Дявол да го вземе!
И свикахме ние помагачи здрави, па го настанихме със мъки големи. Впрегнахме се всички. Напънахме дружно - вкъщи да го върнем. Заскърца колата. А наш Дългоушко изправи главата, че като отвори онова гърлище: "Аха-ъха-а-ъха-а! Излезте ме вижте!" Докато погледнем, пътят се заприщи. Наизлезе вънка мало и голямо. И всеки се чуди, и всеки се мае - тази колесница сред пътя каква е!
Така ни посрещна баба Цоцолана. Отдалеч завика, косите си хвана... Не искам да пиша какво после стана.
Здрав бъди, Смехурко! Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
4:01
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Захапвал си често ябълка червенка. Както хрупкаш сладко, някой ти я грабне. Как ще ти е, братко? Тъй на мене беше, кога баба рече: "Утре, Патилане, ще си ходим вече."
Сбогом, мило село! Сбогом и на тебе, о, дружино вярна! Сбогом дни честити, пълни с топло слънце и радост безмярна!...
На сутринта рано тръгнахме от село, изпратени славно със кмета начело. Всички говедари, овчари, козари, с крави и волове, с овците, с козите, всичките кокошки, дори и пилците тръгнаха след мене. Вънка от селото спряхме под върбите.
- Сбогом, патиланци! - викнах от колата. - Аз си заминавам, но вечно ще помня ваште сърца златни, смеха и игрите, ширните поляни, реките, горите и ония славни сенки благодатни! Аз си заминавам, но нашта дружина нека си остане!
- Сбогом, сбогом, сбогом, бате Патилане!
Калпаци и кърпи литнаха нагоре. Кметът развълнуван така заговори:
- Сбогом, Патилане! Твойто име тука вечно ще се слави! Докле твоят извор под габъра блика, делото ти славно не ще се забрави! Питай тия старци! Спомнят ли си нявга други гост на село да е тъй изпращан!... Сбогом, Патилане! Да ти даде Господ и живот, и здраве!
И викнаха "ура" мойте изпращачи, а баба се трогна, започна да плаче...
Но Сивчо ни подсети, че дълъг път ни чака. Към града погледна, изрева и тръгна.
И ревнаха всички негови събратя.
Хубаво и славно вървеше до тука. Но из пътя стана една злополука. Счупи се колата. И баба отхвръкна мигом на земята. Но не се утрепа.
Помъчих се някак да стъкмя колата. Нищо не излезе. Без тесла и свредел какво ще направиш! Само се забавих. Тъй можеше лесно нощта да ни свари.
За щастие, скоро минаха колари. Колата стъкмиха и с мъка голяма баба настаниха.
Аз подкарах Сивчо. Колата затрака. Града наближихме.
- Карай, Патилане, че вече се здрачи!
- Карам, бабо, карам!
Крайната улица на града поехме. Но изведнъж спрехме.
- Бабо, посрещачи! - Скочих от колата. Моята дружина с тиквени фенери идеше насреща.
- Бате Патилане! Най-после пристигна!
- Здравейте, юнаци!
- Бабо, да си жива! - И Дана се хвърли, та баба прегърна. Но фенерът падна, свещта се търкулна, и доде се сетим, бабината шапка, що в колата беше, започна да свети. Стана олелия. Но Данчо се хвърли, завчас угаси я. Намръщи се доста баба Цоцолана, но аз я раздумах:
- Бабо, не сърди се! Все пак доста здрава шапката остана. За полог я бива!
Тръгнахме към къщи с тиквени фенери. И цял град излезе на нас да се звери.
Хайде стига толкоз. Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
4:00
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Още съм на село. И, както ти писах, на отбор дружина тука съм на чело.
Горещото лято вече се измина. Една сутрин рано чичо Коста рече:
- От днеска беритба ще почваме вече. Сливите узряха. Хайде, Патилане! На работа свикай твоята дружина!
Свиках Стойчо, Петьо и Кина, и Мина. Дигнахме чували и пръти, и крина. Тъкмо да тръгнем, Стойчо чичо Костов към двора посочи и весело каза:
- Бате Патилане, татко за маджуна тавата замаза. Само сливи чака. Днеска ще захване. И маджунско царство за нас ще настане.
- Ах, маджунец сладък! - обади се Мина. - С пръстче да си близна!
- Чакай, мари Мино! - прекъсна я Кина. - Спри, ще се опариш! Нали е горещо... Ял ли си маджунец, бате Патилане? Ама от тавата?
- И това ще стане! - кимнах дяволито. - А сега за сливи да вървим, другари, че чичо замина!
Цял ден брахме сливи. Пренасяхме вкъщи. И същата вечер в двора се събрахме, и чичо подкладе тавата с маджуна. Край огъня буен през нощта стояхме. Играхме и пяхме. Слушахме как стрина приказки разказва...
Полунощ се мина. Сън сладък обори моята дружина. Постлахме си вънка и спахме на двора.
Призори ни дигна Стойчо чичо Костов:
- Хей, ставайте, хора! Че маджунът вече мехури изпуща. Трябва да се пробва. Донесете скоро лъжици, паници!
Скочихме веднага. Припнахме към къщи. Домъкнахме скоро лъжици, паници. Грабнал беше всеки каквото намери.
А малкият Петьо тигана домъкна.
Стойчо се провикна:
- Гледайте, другари, маджунът се смъкна! Гъстичък е вече. Дайте да ви сипя! Ала умно яжте, че може да пари!
Той на всички сипа с дългата бъркачка. Заблизахме дружно. После заградихме Петьо със тигана. А той вик нададе:
- Бягайте! Не давам! За мен не остана! Нали бате Стойчо на всичките даде.
- Даде, но на тебе най-много насипа! И ний ще си близнем! Нали сме другари.
- Олеле, че пари!
- По-малко загребвай!
- На огън е вряло, то не е играчка!
И Стойчо пак сипва с дългата бъркачка.
Той сипва, ний ближем. И вик, и закачки. Лъжици, паници стават за играчки.
И дълго не мина, захвана да лепне моята дружина. Маджунът потече по малкия Петьо. Сякаш беше пъхан целият в тавата.
На тоз ред ни свари баба Цоцолана. Някой се провикна:
- Бягайте, другари!
Но тя Петьо зърна и на смях удари. И ний се разсмяхме. И цяла неделя все лепкави бяхме...
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек
3:59
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Жетвата се мина. Вършитба настана. Нашият стопанин пригласи хармана. Диканята стегна. При ковача Рачо, оттатък зад моста, заведе конете.
- Добро утро, Рачо!
- Дал Бог добро, Коста!
- На мойте вършачи подкови нозете, че утре ще ронят вече класовете.
Със гвоздеи остри подкова ги Рачо.
Аз гледах. И тозчас една майстория през ума ми мина: "Трябва за вършитба и аз да постегна моята дружина!"
Гвоздеи намерих. Подковах най-първо моите обуща. Подковах и Стойчо. И баба преварих. Докле още спеше, чехлите й нови с гвоздеи нашарих.
- До тук лесно беше, бате Патилане - прошепна ми Стойчо. - Но Козльо, Татунчо и бабин Дебеланко не са подковани. Със тях как ще стане?
- Не грижи се, Стойчо! Леснина чудесна и за това зная. От дърво обуща ще им издълбая! Гвоздеи отдолу, връвчици отгоре, ще им ги привържа - и ето ти още помощници трима за харман готови! Но за туй ни дума ти недей говори!
Рекох и направих. От дърво издялах шест чифта обуща. Подковах ги гъсто. Връзки им поставих.
Премерих ги скришом на мойте вършачи. И, така приготвен, чаках да се сдрачи. После да се съмне.
На сутринта рано чичо Коста стана. Насади хармана. Докара конете. В тежката диканя впрегна ги и викна:
- Карай, Патилане! Тези снопи златни на жито ще станат!
- Бог да е на помощ! - каза стрина Дина.
Седнаха зад мене Стойчо, Мина, Кина. Баба Цоцолана Дебеланко хвана и с него пристигна на нашата диканя. Подкарах конете: "Хайде, Дорчо, Бялко!" Ала подир малко, не зная как стана, отхвръкна далече баба Цоцолана. Но не се разсърди. Засмя се и рече: "Я гледай, как скочих! От чистия въздух подмладих се вече!" И отново седна. Пак шибнах конете. Тъй карах до обед. После чичо Коста ме смени и рече: "Стига, Патилане! Почини си малко, че силно напече!"
Отидох на сянка. И баба пристигна. Изу се. Поседна. Дрямка я обори. Тя се попрозина и очи затвори. Чехлите й нови донесох от горе. Пред нея ги сложих. Знак на Стойчо дадох. Обухме се двама. Обухме котака, Козльо, Дебеланко. Влязохме в хармана. Моята дружина взе назад да бяга. Но аз строго викнах: "Тука, готованци! Който знай да хапва, трябва да помага!" Вик и смях настана. Стресна се от дрямка баба Цоцолана. Нахлу, без да види, новите чехли и хукна в хармана:
- А, бре, Патилане, какво си овързал мойто сладко Мими!
- Нищо, бабо, нищо няма да му стане. Погледни и мене, и Стойчо, и тебе! За вършитба всички днес сме подковани.
Баба ме подгони. И дълго вършахме. Потупа ме малко, но много се смяхме. И куп златно жито надвечер отвяхме.
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:58
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Аз пак продължавам писмата за село. Летуваме тука по живо и здраво.
Една сутрин рано чичо Коста рече:
- Тръгвайте, жетвари! Днес почваме вече. Първом ще пожънем голямата нива, що е най-далече.
После чичо Коста към мен се обърна. С очи ме измери:
- Хайде, Патилане, и ти с нас ще дойдеш! Работа за всички там ще се намери!
Погледнах към баба. Тя с глава ми кимна. Искаше да каже: "Можеш да отидеш".
Аз от радост скочих. Събрах и поведох малките жетвари. Нашата дружина всичките превари.
Жетвата започна. Запяха жетварки. Сърповете бляскат. Падат класовете. Слънчо взе да сипе свойте лъчи жарки. Пот покри челата. лепнат гърбовете.
Чичо Коста викна:
- Де сте, патиланци? Стомните вземете! И на Райкин извор за вода идете!
Ний стомните взехме и към Райкин извор през дола поехме. Той беше далече, а слънцето още по-силно напече. Стомните наляхме. Но доде се върнем, доста пот проляхме. Ала разхладихме морните жетвари.
Не се мина дълго, свърши се водата. Сега аз сам викнах:
- Хайде, патиланци! Че и на мен вече пресъхна устата!
И от Райкин извор пак вода наляхме. Със пълните стомни през дола вървяхме. Тук под един габър аз вода съгледах и радост велика ми огря душата.
- Патиланци - викнах, - няма по-честити от нас на земята! Под тоз габър тука извор ще избликне! Тук стомни ще пълнят нашите другари. Няма път да бият зад стръмни чукари. Тук вода ще рукне бистра и студена. Да ни поменуват и млади, и стари. Райкиният извор назад ще остане! Ей сега се връщам. почвам да копая!
Стойчо чичо Костов подскочи и викна:
- Бате Патилане, не мога да трая! На ти мойта стомна. Подай я на тате! Аз сега ще дойда с острата лопата.
Стомните занесох и назад се върнах. С едно малко ножче почнах да копая. Но Стойчо домъкна острата лопата и цяла дружина патиланци верни.
Ринахме, копахме. Изведнъж до мене Стойчо се провикна:
- Бате Патилане, гледай, гледай тука: като чучур бликна! Свършено е вече. Славата ни гръмна навред по нивята!
Докато копахме, от цялото село се сбраха децата. Всички с празни стомни гледаха водата. А морни жетвари от жажда примряха. И бащи сърдити при нас долетяха. И много юнаци си тръгнаха бити, но идеха после още по-честити.
А надвечер вече мало и голямо във дола се стече. Че изворът бистър и шумлив протече. Дойде чак и кметът. Най-после пристигна баба Цоцолана. И тогава кметът стомна с вода дигна и рече високо:
- Селяни, от днеска още един извор селото ни има. Нека да се пие със живот и здраве! И честит да бъде този патиланец, дето го направи! Неговото име изворът ще носи!
Баба Цоцолана от радост заплака. Стойчо чичо Костов скочи и нагоре си хвърли калпака. Аз, драги Смехурко, не знаех къде съм. Дали на небето или на земята. Сякаш златно слънце ми огря в душата.
Хайде стига вече.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:57
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Първата нощ в село неспокойно мина. Котакът одраска стопанчето Гина. То викна да плаче - събра се махалата. Козелът в обора отвори вратата, излезе на двора, ведрото събори и с малкото теле почна да се бори. Кучето на баба, сплашено в борбата, цяла нощ трепера и скимтеше жално. А баба крещеше насън непрестанно: "Биволите, Божке!... Оле, Патилане!... Обръщай колата! Не ща да дивея тука по селата!..."
Ала щом се съмна, драги ми Смехурко, по мед и по масло всичко пак си тръгна.
Баба Цоцолана в зори още стана, сбута ме и рече:
- Ставай, Патилане! От днеска нататък козар ще си вече! Изкарай козела с селските козари. Но очи отваряй! Да се не разправям с глоби и пъдари!
Зарадвах се много. Цял ден ще играя с весели козари! Ще екнат от песни гори и чукари! Дружина ще водя от отбор юнаци, с дрянови криваци, с кривнати калпаци!
Подкарах козела. А той се зарадва повече от мене. Като луд подскача. Брадата си клати и току закача козли и козлета кат стари познати.
Горе по чукари слънцето ни свари. Пуснахме козите. познахме игрите. Събрах си дружина от млади козари. Тичахме, играхме. Кладохме огньове. Кога пладне мина, никак не видяхме.
Аз събрах под сянка юнаците нови, па им заразказвах патилата свои - за баба, за Свинчо, за Мими, за Козльо. После за Татунчо, за моите славни патиланци верни, за нашето царство с смехове безмерни...
Никога не мислех, о, Смехурко братко, че толкоз умея да разказвам сладко.
Слушаха ме всички със уста разкрити...
Но глас гороломен ни смути душите:
- Де сте, бре, козари!... Козите!... Козите!... В папура козите!...
Втрещихме се всички. Доде се опомним, към село пъдарят козите подкара. Тръгнахме след него. Тук мойта дружина малко ме засрами. Моите козари с кривнати калпаци току заскимтяха като пеленаци.
Смушках ги и рекох:
- Дръжте се, юнаци! Срам е да се плаче! Чакайте да видим тоя дългокрачко къде ще ни влачи! Патиланско сърце лесно се не плаши! Вие си мълчете! Отговор да давам мене оставете!
Съвзеха се малко моите другари. Минахме по моста. Подбра ни пъдарят и ведно с козите право в общината до един ни вкара. Сред двора на маса бе поседнал кметът. Приказваше нещо с помощника Петьо.
Като ни съгледа, строго заговори:
- Пак ли пакост има? Кажи кой я стори!
И към нас пъдарят с кривака посочи.
Начело изскочих и рекох безстрашно:
- Аз всичкото сторих, господин кмете! Те не са виновни. Мене накажете!
Кметът се усмихна, па кротко подхвана:
- Я кажи, юнако, как таз пакост стана?
И аз заразправях, с какво съм омаял моите другари, и къде пъдарят козите завари. И без да усетя, аз заразказвах: за баба, за Свинчо, за Мими, за Козльо, после за Татунчо, за моите славни патиланци верни, за нашето царство с смехове безмерни!
И слушаха всички със уста разкрити...
А мой Дългобрадко с рог бутна вратите и без да го видят, изведе козите.
Когато аз свърших, кметът ръце плесна, изсмя се и викна:
- Пъдарьо олисан, де ти са козите? Тоя сладкодумко ни смая главите! Хай иди си, момко, по живо, по здраво! И вие, козари! Сега ви прощавам. Тоя патиланец днеска ви избави, че следко говори. Но гледайте вече да се не повтори!
Хукнаха навънка моите юнаци, викнаха юнашки с кривнати калпаци:
- Бате Патилане, жив и здрав бъди ни! Ти си юнак славен! Дето щеш води ни!
И аз им извиках:
- Весели и здрави и вие бъдете! И за игри нови утре се гответе!
И ти здрав бъди ми, драгичък Смехурко! Хайде стига вече.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:56
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Сега ще ти пиша, какво после стана, след като ни стигна баба Цоцолана.
Моята дружина малки патиланци към града замина. От сред път без време ги върнаха всички. А чичо Захари във колата празна баба натовари. Към село потегли. Подкарах след него сивото магаре. Дръннаха в колата котли и тигани...
Стигнахме край село. Тъкмо под върбите магарета много бяха насъбрани. Щом зърнаха само гостите избрани, зареваха дружно, както му прилича. Дългоушко зина, па им отговори. И той поздрав прати, повтори, потрети. И другарска среща насред пътя стана. И уши запуши баба Цоцолана.
А ние с коларя отделихме с мъка нашите ослета и влязохме в село.
Изскочиха псета. Лавнаха нарсреща. Бабиното куче и то се обади. Те го връхлетяха. А то квик нададе. Подплаши котака. И пилци, и квачка далеч отлетяха. Патаран закряка. Баба се уплаши, скочи от колата.
- Патилане - викна, - кучето спаси ми! Ох, какво ще стане! Отиде без време бабиното Мими!
Аз скочих и погнах злите посрещачи.
- Чакай да ви кажа, кучета проклети! Така ли се в село гостите посрещат! От ослите селски поука вземете! Като тях любезни с гостите бъдете!
След борба гореща кучето избавих. Баба го прегърна. Ала към колата когато се върна, два бивола черни насреща си зърна. Караше ги кротко едно биволарче. Червената черга в колата съзряха. Единият измука, после изхриптяха. А баба изписка, хукна към реката и, доде я видя, прецапа водата. Отвъд вик нададе:
- Слушай, Патилане-е! Обръщай колата! В града ще се върнем. Не ща да дивея тука по селата!
Пък аз й отвърнах:
- Няма, бабо, няма-а! Няма да се върнем! Всички патиланци на смях ще ни вземат! Моят крак юнашки назад не пристъпя. Нищо, че без време тука се окъпа! Върни се през моста! Страшното замина. Ела, че ни чака тука чичо Коста, дето ще живеем в неговата къща!
И съвзе се баба, па назад се връща.
Запряхме колата край къщурка бяла. Почнах да стоварвам на баба нещата. Струпаха се скоро край мене децата. Взеха да помагат. И като ги гледах, през ума ми мина: "Ех, че юначини! Стават за дружина! Без игра и тука няма да се мине! Смях и глъч ще падне край реката шумна, по тия чукари!"
И същата вечер си избрах другари.
Но за тях, Смехурко, после ще ти пиша. Сега стига вече.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек
3:51
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Два месеца с баба на село летувах. И там много патих, но весело беше и си отлудувах. Всичко ще ти пиша. Днеска ще захвана и ще ти разкажа, как пренесох в село баба Цоцолана.
Съседът Захари докара колата с сивото магаре и на баба рече:
- Бабо Цоцолано, ето ти колата. Аз работа имам. Но Патилан лесно ще те натовари. Ще стигнете рано. Сивчо бързо ходи. Не е и далече. На теб, Патилане, Сивчо поверявам. Ума си събирай - пакост да не стане!
Зарадвах се много, че чичо Захари на мене остави своето магаре.
- Хайде, давай, бабо! Що ще се товари?
И баба започна товара да носи, пък аз го нареждах. Намествах, нареждах... ала все принася баба Цоцолана.
- Стига, бабо, стига, че за теб в колата място не остана!
- Слагай, Патилане! Баба ти за втора кола ще остане. Ще идеш с нещата, а после ще върнеш за мене колата.
- Бива, бабо, бива. С кола и магаре сто пъти на село Патилан отива.
И баба наслага възглавки, завивки и постелки меки, корита и менци, и тенджери разни - малки и големи. Сложи и сандъка със летни премени. А като добавка тури Дългобрадко. Дебеланко вмъкна в един от котлите. Най-после донесе квачката с пилците и рече засмяно:
- Дръж я, Патилане! И тя няма тука къде да остане. А на село има просо разпиляно, ечемик, пшеница...
Чу се вик юнашки в близката улица. Мойте патиланци вкупом долетяха.
- И ние ще дойдем, бате Патилане!
Аз с ръка посочих и викнах:
- Не може! Колата е пълна!
- Нека си е пълна. Без нея ще стане. Ще дойдем пешаци. На връщане, после, ще се качим всички!
Аз поведох Сивчо. Тръгнаха след мене моите юнаци. Татунчо котакът колата подири. патаран след него важно се заклати.
Баба Цоцолана на прага остана. И с поръка строга оттам ме изпрати:
- Гледай, Патилане, по-скоро да стигнеш! Бързай да се върнеш и мене да дигнеш! Навреме да дойдеш! Нещо да не стане. Че аз пеш не ходя! Иначе ще има много да си патиш!
Аз подканих Сивчо, а Данчо извика:
- Бате Патилане, дай до го поводя!
- Аз ще си го водя, а вие отзаде тикайте колата!
Те се разпъхтяха отзад зад колата. А пък Гана, Дана и малката Мика дигнаха на рабо по една възглавка, бързат редом с Сивчо, смеят се и викат:
- Тичай, Дългоушко! И ний ти отнехме малко от товара. Ала после ти сам всички ще ни караш!
Вървяхме, вървяхме - облак дъждоносен изведнъж съзряхме. Облакът порасна. Почерня небето. И дъжд се изсипа над нас сред полето.
Постресна се множко моята дружина. А малката Мика взе дори да плаче. Но аз им извиках:
- Дръжте се, юнаци! Не е патиланец, кой от дъжд се плаши! А летният дъжд е също като баба - ей сега те бие, а след миг се смее. Потърпете малко и лятното слънце пак ще ни огрее!
Потърпяхме множко. Ала дъжд се лее, лее, не престава. И нещо по-страшно се случи тогава.
Сивчо насред пътя изведнъж запря се. И не мръдна вече. Ни напред отива, ни назад се връща. Смаяхме се всички, какво да направим. А той глава дигна, погледна небето и гласът му ясен далеч се разнесе. Данчо тогаз рече:
- Няма да останем тука сред полето. Чухте ли тръбача? Той даде знак вече. Дръжте се, другари! Помощ ще пристигне! И ний ще се върнем и живи, и здрави!
Аз тогаз добавих:
- Котлите снемете, връз тях под колата на сухо седнете. Аз ще ви разказвам приказки и смешки. И леко ще минат тез часове тежки!
И ний се събрахме всички под колата. Сгушихме си една до друга главите. И квачката мокра разпери крилата, та край нас на сухо си прибра пилците. И аз заразправях приказки и смешки. И гръмнаха скоро смехове лудешки...
Така ний стояхме ни малко, ни много... Изведнъж колата над нас се разклати. Дългоушко ревна. И наблизо чухме гласове познати. И пред нас застана баба Цоцолана. И бащи, и майки, и чичо Захари, и кола голяма със друго магаре. Баба Цоцолана отдалеч захвана:
- А, бе, Патилане, ти какво направи?
- Нищо, бабо, нищо. Всички сме си тука весели и здрави. Пък и ти богата разходка направи. Няма да се връщам сега да те вземам. Ето кола празна, качи се във нея! А чичо Захари на ум ще научи нашето магаре, дето насред пътя тука ни остави. И после ще върне моята дружина...
Разсмяха се всички - и бащи, и майки, та без бой се мина. После ще ти пиша какво в село стана. Как се настанихме с баба Цоцолана.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо |
Ран Босилек
3:50
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Нали знаеш вече радио какво е? Една чудесия: аз си пея тука, ти ме слушаш ясно многоо отдалече.
Баба Цоцолана една сутрин рече:
- Слушай, Патилане! Баба ти не иска назад да остане. За радио днеска всякъде разправят. Където отидеш, радио ще видиш. И съседка Недка вече си постави. Всяка вечер дава с радио забави. И аз днеска-утре мисля да поставя. Но скъпичко струва.
През ума ми мина една лудория.
- Таз работа, бабо, на мен остави я! Радио щом искаш, аз ще ти направя. Довечера още ще дадем забава. Ти гостите свикай, а всичкото друго остави на мене.
- Добре, ала гледай да не ме посрамиш!
- Какво думаш? Аз ли? Аз да те посрамя! Радио такова аз ще ти поставя, че светът ще смая и теб ще прославя.
Баба Цоцолана на гости замина. Аз свиках веднага моята дружина. Разказах им бързо що мисля да правя.
- Слушай, Данчо! - рекох. - Радио от скоро вий имате вкъщи. Вашето сандъче ще донесеш тука. Аз ще го поставя във гостната стая. И ще го нагласям, доколкото зная. А вие отдолу, под масата скрити, ще станете всички певци именити. Тънко и високо, дебело и ниско - всеки по реда си ще пее и писка. Аз ще ви упътвам. Ще слушате мене. Но за това трябва дълго упражнение. Да не губим време! Всеки свойта песен добре да научи. И в делото славно ние ще сполучим.
Вечерта се върна баба Цоцолана. През туй време вече моята дружина на радио стана. Баба ми щом влезе, съгледа сандъка. И радост й бликна веднага в душата. Докато я видя, събра махалата.
Забавата почна. Винтовете бутнах и викнах високо:
- Най-напред ще чуйте певец Данчинело. В Италия пее.
И Данчо започна ниско и дебело.
- Неясно е - рекох, - но ще се оправи. Времето е лошо, та затуй тъй прави.
Данчо позасили и после прекъсна. Побутнах пак винта:
- Тоя певец свършва. Хванали сме края. Сега пък ще чуйте Панчостон тенора. В Лондон концерт дава.
И писклив глас Панчо този миг надава. Дълго не минава, пак завъртам винта.
- От Париж предават. Там пее Ганини, прочута певица!
И Гана захвана, под масата свряна. Тя викна високо. Разля глас широко. На всички хареса.
Тъй вървеше гладко. Ала Дебеланко, бабиното куче, изведнъж залая: ау, ау, ау! Под масата свря се и съвсем без време ускори то края.
Вик и смях настана.
Почнахме отново. Изкарахме всичко, що беше готово. Радиото живо добра цена хвана. Махалата сбрана доволна остана. И не ни се кара баба Цоцолана.
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:49
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Бързам да ти пиша по Нова година какво чудо стана, как ни суровака баба Цоцолана.
За Нова година, според обичая, баба се запретна, взе да точи млина. Край нея се струпа моята дружина. Гана, Мика, Дана, Панчо, Ганчо, Данчо - всички се събраха. И искаше всеки нещо да помага. Един брашно сипва. Други яйца чупи. Трети дреновинки в тавата ще слага.
Баба Цоцолана празнично поглежда, питите слепява, дреновинки слага и току нарежда:
- Клончето с парата комуто се случи, две камили злато от Египетския султан ще получи.
- Аз не ща камили. Камилче ми стига! - обади се Данчо.
- Камилче, но с кошче, пълно със смокини! - допълни го Панчо.
- Който пък намери със три пъпки клонче, ще стане търговец. Света ще обходи със арабско конче.
- И туй си го бива! - облещи се Панчо.
- А с две пъпки клонче комуто се падне, ще се излежава под сенките хладни. Говедар ще стане.
- И туй не е лошо, бате Патилане! - обади се Дана.
Клонките нарече баба Цоцолана. И млина направи. После ги погледна и така добави:
- Който тази вечер кихне на софрата, негова ще бъде в Пейков дол гората!
- Бабо, да си жива! - провикна се Мика! - Това дар се вика! Тая гора славна колко я обичам! Там берем кокиче, ягоди и гъби! Там си отигравам! Дето искам тичам!
- Гората я бива, бате Патилане! - прошепна ми Данчо. - Патиланско царство там може да стане!
Баба взе тавата и сама замина на близката фурна да занесе млина. И зашепна Данчо пред вярна дружина:
- Патиланци славни! Такъв славен случай рядко ще ни падне! Гората без друго трябва да получим. Сега ще ви кажа какво ще направим и как ще сполучим. Ще седнем таз вечер всички на софрата! Но всеки да има пипер във ръката. И скришом от баба в носа ще си сложи...
- Оле, тъй ще може! - прекъсна го Гана. - Добре, че се сети!
- Работата стана! - поде пак реч Данчо. - Вие си мълчете! Гората е наша. Патиланско царство там ще си направим. Онуй, що ви рекох, добре пригответе!... Ти какво ще кажеш, бате Патилане?
- Както си намислил, нека така стане!
Вечерта, щом мръкна, сложиха софрата. Прикадиха млина. За вечеря седна моята дружина. И най-напред Данчо си дигна ръката, смръкна и закиха. Другите след него. Кихавица страшна пред баба избухна. И тя се досети, суровачка грабна, почна по ръцете... Суровака всички за Нова година. Но след туй пак сладко ядохме от млина. Не можахме само да спрем носовете. Те се разлютиха, та и сега моят все още си киха.
Наздраве, Смехурко! Да живееш дълги, честити години! Но никога, братко, към смеха сърцето да не ти изстине!
От всички играчи поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:48
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Над нашето царство облак се надвеси. Една патиланка лоша вест донесе - за Коледа Свинчо щели да заколят. Баба Цоцолана пред мен не отрече. Оня ден ми рече:
- Заръчах за утре колачи да дойдат. За Коледа трябва Свинчо да заколим. Тъй е обичаят.
Сви ми се сърцето, преглътнах и рекох:
- Зная, бабо, зная.
Тя вътре си влезе, пък аз се затекох. Всички патиланци на бърз съвет свиках. Решихме веднага що трябва да правим. Влязохме при баба, та с молби горещи Свинчо да избавим.
Аз пръв заговорих:
- Бабо, какво лошо кротък Свинчо стори? Как ще го заколим? От все сърце, бабо, всички ти се молим - горчивата чаша Свинчо да отмине. И той душа носи. Нека поживее, както всички други божи животини!
Мойте патиланци никога не плачат. Патилата тежки с весел смях посрещат. Сега ги разплака молбата гореща.
Но баба извика:
- Я да си вървите! Пред мен не минават току тъй молбите!
Излязохме вънка. Втори съвет стана. Тук друго предложи патилана Дана:
- Патиланци верни, щом с молба не може, нека с ум се борим! Довечера вкъщи аз ще го закарам. И нощес и утре нека там прекара. Ден-два нека баба без Свинчо остане. Като го загуби, по-мил ще й стане. Нали право казвам, бате Патилане?
- Право, Дано, право. Така ще направим. И вярвам, че Свинчо от смърт ще избавим. Сълзите си всички сега обършете и тихо и мирно вкъщи си идете! Но туй, що решихме, тук да си остане!
- Дума да не става, бате Патилане!
На другата вечер Даниният татко минавал по двора. Чул се шум и тропот отвътре в обора. Отворил вратата. Но нещо го блъсва право във краката, силно изгрухтява, навън полетява.
А през това време баба Цоцолана пъшка и нарежда:
- Ах, къде се дяна! Че де не го търсих! Никъде го няма. Като си помисля, на плач ме избива! Патилана тупах, пак не ми отмина. Да го храня, Боже, аз цяла година, че сега накрая така да направи!
Сега чак разбирам, колко го обичам. Ако се завърне, няма да го коля. Няма, няма, няма! Пред Бога се вричам!
Някой силно блъсна към пътя вратата. Баба вън изскочи. И аз подир нея. И гласът й екна, разбуди махалата:
- Да плача ли, Боже, или да се смея! Моят сладък Свинчо! Той пак ми се върна!
Мигом го прегърна баба Цоцолана. Така той до днеска жив и здрав остана.
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:46
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Баба Цоцолана вчера рано стана. И рано излезе. Малко време мина. при мене пристигна моята дружина.
- Бате Патилане! Снегът до колене! Сега ако кажеш, че няма да стане - нищо не разбираш! По-скоро на двора - всички ни на меко да фотографираш!
Изскочихме вънка. И на снега снехме нашите портрети. И всеки повтори, и всеки потрепи. Вик и смях се дигна. И нова дружина след малко пристигна. Трите патиланки при нас закрещяха. Трите без покана в снега се простряха.
После стана Дана и викна високо:
- Патиланци верни, клетва да дадеме! Който тука влезе, няма да излезе, докато портрета в снега си не снеме!
- Прието, прието!
Най-напред козлето във снега навряхме. После Дебеланко на меко простряхме.
Дойдоха отвънка все отбор другари. Натръшкахме всички - кой когото свари. И те се разсмяха, и те закрещяха.
Ала тъкмо беше най-сладка играта, баба тежкокрака разтърси земята. От пътя извика:
- Чакай, да ви питам, кой ви тука свика! Само патиланци ей сега ще стане!
- Бягайте, другари, кой където свари! - успях аз да викна.
Но смел патиланец към мен се закани:
- Пръв изневеряваш, бате Патилане. Клетвата забравяш! Портретът на баба за кога оставяш?
- Бягай сега, бягай! - викнах отдалече. - Не знайш ли какво е баба да те хване! Бягайте юнашки! А портретът бабин - той сам ще си стане!
Както аз предрекох, тъкмо така стана. Хукна да ни гони баба Цоцолана. Ала се препъна, в снега се стовари. Като рак се пери. Не може да стане. На молба удари:
- Помощ, Патилане!
И аз се затекох, за ръка я хванах, но тя се не дига.
- Помощ, патиланци!
Цялата дружина на помощ пристига, за мене се хваща, юнашки напъва... Баба се поклаща. Вече се изправя. Но някак си мръдна нагоре ръката. Помислих: "Настава часът за отплата". Пуснах се от баба. И на снега всички гърбом се прострехме. Хем портрети нови за спомен си снехме, хем и баба леко, без да щем, разсмехме. Та без бой се мина...
Хайде стига вече, драги ми Смехурко.
Поздрав най-сърдечен от моята славна и вярна дружина!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:45
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Патиланчо Панчо снощи гост посрещна. Пристигна от Варна братовчед му Слави. Тази сутрин рано пред нашта дружина Панчо го представи.
- Патиланци! - рече. - Братовчед ми Слави иде отдалече. Но аз му разказах за нашето царство. И сега го водя другар да ни стане. Кажи нали може, бате Патилане?
Преди да отвърна, Данчо ме превари:
- Току тъй не може! Трябва да се кръсти пред всички другари!
Гостът отговори:
- Какво ти кръщене! Аз си имам име. И прякор отгоре!
И Панчо добави:
- Той се казва Слави. И Левчо му викат.
- Може да е Левчо, може да е Слави - запъна се Данчо, - но пред нас геройство трябва да направи. Туй е, според мене, истинско кръщене. Патиланец верен тъй може да стане! Нали право казвам, бате Патилане?
- Право, Данчо, право. В нашата дружина всички сме юнаци. Когато ни стресне котешка опашка, бягаме през тръни и през камънаци със сила юнашка!
Данчо се засрами, но хитро добави:
- То това е друго, бате Патилане. С най-славни юнаци туй може да стане. Но нали изкупих аз страха тогава?Нали аз опитах на нашата баба ръката корава?
- Зная, Данчо, зная. Но да си признаем: след Благовещене, всички се нуждаем от ново кръщене. С юначество ново трябва да измием срама от тогава... В нашата дружина ще постъпи Слави! И, както го гледам, повече от всички той ще ни прослави!
- Не! - извика гостът. - Аз милост не искам. Още ей сегичка вий ще ме познайте! По дела съдете! Ако заслужавам, в вашата дружина вий ме приемете!... При кошера вижте, как хвърчат пчелите. И бръмчат на орляк. Сред тях ще ида със очи открити! Все така безстрашен оттам ще се върна. И да ме ожилят, "ох" няма да чуйте!
Това като рече, Слави се затече, стигна до пчелите, ръце си разпери, но истински кръстник тука си намери. Впуснаха се вкупом пчелите проклети. Жилнаха му страшно носа и ръцете. Той скочи, политна и, без да усети, кошера събори и сам се стовари над него отгоре.
- Тичайте, другари, госта да избавим! - викнах аз и хукнах. Мойте патиланци припнаха след мене... Хвърлихме се всички в ужасно сражение. И госта спасихме! Но с рани юнашки всички се покрихме.
- Не бойте се, братя! - викна доктор Данчо. - Аз цера му зная. Мокра пръст вземете, раните подути с две ръце мажете!
И цапахме всички лицата, главите. С черна кал покрити, същи негри бяхме! И един на други смешно се кривяхме.
Така ни завари баба Цоцолана.
- А, бре, Патилане, тез негри какви са?!
- Днеска, мила бабо, гостенчето Слави славно отличи се. С пчелите се бори. И доби по храброст първото кръщене. Та и ний край него се поотличихме. От Благовещене срама изличихме. И днеска сме всички пак отбор дружина!
Позасмя се баба, и без бой се мина.
Та така, Смехурко, след това кръщене мойте патиланци станаха седмина.
Поздрав най-сърдечен от тях и от мене!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:43
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Знайш ли отзарана, на Благовещение, какво чудо стана? Бързам да ти пиша. Не мога да трая. Снощи баба рече:
- Утре, Патилане, според обичая, рано ще се стане. Ще идем на лозе. Огън ще запалим, както беше лани, та змии да няма и тая година.
- Ех, туй търси, бабо, моята дружина! Ще си отиграем! Ще съберем съчки, шума и трънаци. И огън ще стъкнем, както ний си знаем! Па ще го прескочим - да бъдем юнаци!
Изскочих на двора и викнах възрадван на моите хора:
- Патиланци верни, вървете и спете! Още в тъмно утре тука се явете! На лозе ще идем да плашим змиите! Ще съберем съчки, шума и трънаци. Ще подпалим огън и ще го спескочим, та цяла година да бъдем юнаци!
Полудя от радост моята дружина...
- Ех, веднъж да съмне!
Тая сутрин рано (баба още спеше), дружината вече на двора крещеше:
- Спиш ли, спиш ли още, бате Патилане? Хайде викай баба по-скоро да стане!
Аз събудих баба. Та се попрозяна, но нищо не каза. От леглото стана. Уми се, похапна. И после облече най-скъпа премяна, па рече засмяна:
- Днеска, Патилане, ново се облича, та цяла година каквото наденеш, все да ти прилича.
И обу си после тънките чорапи и онез пантофки с златните чапрази, дето за Великден само си ги пази.
Така натъкмена, тя тръгна начело. И ние след нея. Бабин Дебеланко след нас се затири. Котаракът само малко се почуди, па току се втурна - и той ни подири.
Стигнахме в лозята. Накладохме огън. А баба поседна край нас на тревата. Изу си краката. Поотекли бяха от пътя и двата. Запращяха силно сухите трънаци. Пламък се издигна.
- Прескачайте сега огъня, юнаци!
Аз първи прескочих. Другите след мене.
- Хайде, бабо, ставай! Рипни като млада. И ти да прескочиш! Да не си страхлива.
- И без да прескача, баба ви я бива. Страх що е не знае!
- Бабо - рече Дана, - страшни ли са много змиите в лозята, що с огън ги плашим?
- Току не дай, Боже, змия да те срещне! И гони, и хапе! Зърнеш ли я негде, бягай колко можеш!
И баба изпъна тънките чорапи.
През туй време Данчо нададе вик страшен:
- Змия, змия, змия! Изшумя в трънака. Видях й главата. Очите й светят! И цяла космата!
Погледна ли някой да види змията, не мога ти каза. Аз съгледах само, че нещо се мята близо до трънака и видях пред мене как юнашки бягат четирнайсет крака. Срам не срам, Смехурко, и аз се уплаших. След другите хукнах. Дори ги заминах.
Но изведнъж спря се баба Цоцолана.
- Боже - викна, - Боже, стана тя що стана! Двете си пантофки в лозето оставих. Тичай, Патилане!
Аз на ум си рекох: "Дръж се, Патилане! Каквото да стане, трябва да се върнеш. Инак как ще гледаш своята дружина!"
Престраших се, братко, и назад се върнах. Отдалече още Татунчо котака до трънака зърнах. И разбрах веднага змията каква е. Той врабци е гонил, опашка е мятал, а Данчо го сметнал за змия космата.
Пантофките дигнах. Дружината стигнах. Всичко й разказах. И рекох с насмешка: "Имали сме грешка. Връщайте се всички! Да сберем трънаци, огъня да стъкнем, па да го прескочим, че дано излезем по-добри юнаци!"
Но баба погледна тънките чорапи, що беше пробила, па викна: "Не може!" - и юнака Данчо на днешния празник за здраве наложи.
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:42
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Ето че дойдоха заговезни сирни. Как можем на тоя ден да стоим мирни?
Баба Цоцолана на черква замина. И тозчас аз свиках моята дружина.
- Патиланци! - рекох. - Мало и голямо днес се преоблича. Днес маски се слагат, и всеки си става кой какво обича. Трябва ли и ние назад да останем? И ний трябва с нещо днес да се прославим. Баба Цоцолана искам да представим. Ала всичко бързо трябва да направим. Преди да се върне, ний да сме готови. Тогава да става каквото ще стане!
- Ах, как го измисли, бате Патилане! Смях голям ще падне! Казвай, казвай скоро кой какво ще прави!
Аз си бях намислил всичко от по-рано, та бързо нареждах: - Ела тука, Гано! Във тия долапи са събрани всички бабини чорапи. Нахлувай от края: вълнени, памучни, черни, сиви, бели, та колкото може и твоите крака да станат дебели. После ще обуеш новите пантофи с златните чепрази, дето за Великден баба си ги пази. Ще седнеш на стола и ще се облегнеш, кръстом като баба крака ще протегнеш. На стола ще стъпи патилана Дана. Тя ще бъде съща баба Цоцолана. Синята й шапка на глава ще сложи, бузи ще надуе и гуша ще спусне, доколкото може. С наметката нова ще наметнем двете: и Гана, и Дана. И ето готова баба Цоцолана!
- А нас де оставяш, бате Патиланчо? - се намеси Данчо.
- Под дрехата всички, край Гана и Дана, ний ще се изправим. Така по-достойно баба ще представим!
- Ами що ще правим, бате Патилане, ако се разсърди баба Цоцолана? - обади се Дана.
- Туй няма да стане. Нали за това си, Дано, най-отгоре. Тя като се види така младолика, ще грейне от радост, та няма да вика. И нищичко лошо няма да ни стори. Пък и най-подире не ни е първица - и на заговезни нека ни помилва нейната ръчица. Що има да стане, нека да си става. А сега да почнем, че време минава!
Както бях намислил, тъкмо така стана. Нагласихме Гана. Покачихме Дана. С бабина наметка и двете завихме. Па при тях се скрихме.
Ето я пристига баба Цоцолана. Под новата шапка наду бузи Дана. Хлопна се вратата. Заудряха силно на всички сърцата. Аз с пръст поразтворих новата наметка - по-добре да гледам, какво ще направи баба Цоцолана. Най-напред се стресна. Смаяна остана. После се усмихна. Но изведнъж Дана в смях нечуван прихна. И нашата нова баба Цоцолана с седем гърла викна - от смях се люлее. Истинската баба и тя с глас се смее. Но когато зърна новите пантофки с златните чепрази, дето за Великден само си ги пази, много се ядоса. Без да ще замахна, Дана да цапардоса. Тя скочи от стола. Другите повлече. Наметката скъса. И трябваше всички да бягаме вече.
Но на заговезни всичко се прощава. А пък и на баба лесно й минава. Аз свиках отново моята дружина и шепнешком рекох:
- Страшното се мина. Сега можем вече вкъщи да се върнем - сърцето на баба с молба да обърнем.
Но тук се обади патиланчо Данчо:
- Аз измислих нещо. Ще видите всички, колко е чудесно! Така ще се върнем при баба по-лесно.
- Кажи да го чуем!
- Ще сберем парички, по левче от всички. Портокал ще купим. И с него на прошка при баба ще идем. Ръка ще целунем. И ти реч ще кажеш, бате Патилане. И по мед и масло всичкото ще стане.
- Жив да си ни, Данчо! - дружината викна. - Добре, че се сети! Тъй е обичаят.
- Вий сами идете! - обади се Гана. - На мене, аз зная, най-много се сърди баба Цоцолана. Нали аз избягах с нейните пантофи! Нали аз повлякох нейните чорапи, и нови и вехти.
Но Дана я дръпна:
- Я върви със всички! Остави ги тия страхове проклети1 Каквото ще стане, всички ще сполети.
Портокал избрахме. Общо го платихме. Сърца патилански със мъка смирихме. За прошка пред баба глави преклонихме.
Аз й портокала от сърце подадох и рекох:
- О, бабо, много си страдала от нашите грешки волни и неволни! И колко горчиви ядове си брала, когато сме били и здрави, и болни... Прости ни! Прости ни! И нашата обич към тебе, о, бабо, додето сме живи, няма да изстине!
Баба се разплака и ние след нея. Тъй простени бяхме. После, то се знае, пак си се разсмяхме.
Хайде леки пости, драги ми Смехурко!
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:40
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Болен бях. Оздравях. И сега ти пиша, какво си претеглих от новата болест.
Аз откак се помня, много съм лудувал, много съм си патил, но досега нивга не бях боледувал. Не знаех, о, братко, че здравето било тъй мило и сладко.
Съвсем ненадейно тая пуста болест на легло ме сложи. Уплаши се много баба Цоцолана.
- Инфлуенца, Боже! Оле, Патилане! Стана тя що стана! И мене ще хване! Че какво ще правим, ако легнем двама!
- Не плаши се, бабо! Моята дружина не ще ни остави.
И много не мина, при мене пристигна патиланчо Данчо. Щом ме зърна, викна:
- Бате Патилане, какво чудо стана? Сред бял ден си легнал! И защо тъй гледа баба Цоцолана? Какво страшно има?
- Нищо, Данчо, нищо. Тая нова болест и мене събори.
Данчо отговори:
- Новата ли болест? Недей се страхува! Ще доведа татко. Той нали е доктор, лесно я лекува.
И Данчо изскочи. След малко пристигна Данчовият татко. Щом влезе, и рече:
- Де го да го видя тоя Патиланчо - прочутият бате на нашия Данчо.
И той ме прегледа, лекарства написа и на баба рече:
- Нищо страшно няма. По три жълти праха всеки ден ще взема. Ще прави гаргара. И в носа му капки начесто ще капваш. Па и ти си капвай и прави гаргара, за да се предпазиш, макар да си стара. Но най-важно, гледай строго да го пазиш - три дни да не става. И цяла неделя навън да не мърда. С никакви другари да не поиграва. Че таз нова болест лесно се предава.
Това като рече, вярвай ми, Смехурко, сякаш с остро ножче на две ме пресече. Да лежа три дена и цяла неделя другар да не видя! Кажи ми, как може сърце патиланско това да изтрае!
Но докторът никак не иска да знае! Спокойно излезе.
Лекарствата купи баба Цоцолана. И моята мъка отсега настана. Прахове горчиви, капки и гаргари и далеч от мили и верни другари!...
Но моят Татунчо, котаракът славен, утеха ми беше. Мъркаше ми сладко, до мене седеше. Бабин Дебеланко, и той ме тешеше. Гледаше ме жално, тихичнко скимтеше. Искаше да каже:
- Не си ти за болест, весел Патилане. Ти скоро ще станеш, и твоето царство тук пак ще настане.
И баба към мене много добра беше. С моите лекарства и тя се цереше.
Една сутрин рано тя сам ме остави. Погледнах котака, после Дебеланко и на ум си рекох: "Ще им дам лекарства, и новата болест няма да ги хване. Те поне да ходят весели и здрави. Баба Цоцолана нали така прави?"
Налях им в устата по малко гаргара и в носа им капнах от лютите капки. Те прихнаха лудо, скочиха веднага, блъснаха се в стола, лампата свалиха. Баба се притече. Те се не смириха. Тя с поглед ме стрелна и строго ми рече:
- Слушай, Патилане! Да не беше болен, знаеш що те чака! Но и то ще стане, като оздравееш. Съвсем друга песен тогаз ще запея!
Мина ден и други. Аз се попривдигнах. Но вън не излизах. Мойте патиланци всеки ден редовно от двора крещяха:
- Бате Патилане, кога ще излезеш, та в нашто царство радост да настане?
Един ден набързо прозорец отворих и викнах високо:
- Патиланци верни, скоро ще се срещнем. Но вий се пазете! Аз като изляза, други да не легне! Като баба всички до един сторете! Преди да сте болни, лекарства вземете! Сега за лъжици чорбени идете! Аз ще ви налея на всички гаргара, а вий си капнете от моите капки сами в носовете!
И хукна веднага моята дружина. С лъжици се върна. Налях им гаргара. Капките им дадох. Доде се обърна, баба Цоцолана здраво ме прегърна, па ме поналожи и сърдито речо:
- Ти да не си мислиш, че ще се размине! Не си болен вече. Така ли се, щурчо, лекарство разлива!
Пламна ми сърцето и викнах зарадван:
- Бабо, да си жива! Никога тъй сладко ти не си ме била!
И аз се изкопчих, вън весел изскочих и викнах юнашки:
- Да се веселиме! Здравейте другари! Не съм вече болен! Тупаничка здрава баба ми удари!
- Ура! Жив бъди ни, бате Патилане! Капнахме си капки! Сега няма нивга болест да ни хване!
И кихаха дружно малките нослета, и далеч избяха болестта проклета. Пази се от нея, драги ми Смехурко!
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:38
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Да ти се похваля. Нов занят зная, със машинка стрижа. Никак се не мая. Докато си баба шапката премери, аз остригах мойте славни патиланци и черното яре на съседа Байо. Ти ще се почудиш, как съм се научил и, главно, машинка отде съм получил. Свидливичка пада баба Цоцолана. Тя веднъж ми рече: "Ти няма да ходиш в бръснарница вече, бръснар да те стриже! Много скъпо струва. Машинка ще купя. Аз бръснар ще стана." - И каквото каза, тозчас го направи баба Цоцолана. Тя мене острига. А мойта ръчица, щом машинка хвана, неостриган косъм нийде не остана.
Един път дойдоха бабините внучки, Гана, Дана, Мика. Те и трите бяха с плетени косички. Най-малката още от прага завика:
- Бабо, бабо, знайш ли? Ще станем момчета! Днес ще ни острижат. Ще идем и трите.
- Къде? - пита баба.
- При бръснаря Яне.
- Туй няма да стане! Къде ще вървите? На нашта машинка трябва да извадим по-скоро парите! Почвай, Патилане!
- Не, не щем! Не може1
- Нас ще ни острижат "а ла гарсон", бабо. Патилан не знае! ( а ла гарсон значи, драги ми Смехурко, когато бръснарят някое момиче като момче залиже).
Но баба им викна:
- Вие какво знайте? От бръснар по-харно мой Патилан стриже! Хайде, Патилане!
И дорде усетят бабините внучки, до кожа им смъкнах меките косички. Патиланци същи и трите направих. Те една на друга взеха да се смеят. Пък аз се изпъчих и гордо добавих:
- Тъй, а, патиланки? Патилан не знае! "А ла гарсон" що е при моята мода! Отсега нататък тя света ще смае! Навред ще се пръсне и вечно ще трае! Моми, момци, булки - всичките ще казват: "Я ме острижете а ла Патиланчо!" И моето име вред ще се прослави!
- Стига, Патилане! Стига с твойта мода, че смях ни задави!
Не се мина дълго, друго чудо стана. Ти нали си знаеш баба Цоцолана? За младост и хубост душата си дава. Веднъж, без да искам, чух я да си казва: "С рязана косица човек по-млад става. Аз ще си я рязна, ала тая пуста съседка омразна, дето не помине, там няма да каже. Па нека си казва. Днес стригани ходят и по-стари даже. Но все пак не смея. Ех, да има някой, както съм заспала, тъй да ми я резне! Нека да се чуди който ще тогава!"
"Става, бабо става" - аз на ум си казах и още следобед своето изкуство пред баба показах.
Легна да подреме баба Цоцолана. Със коса си легна, а без коса стана. Ала не посмея майстор Патиланчо свойта нова мода точно да приложи, защото си зная, драги ми Смехурко, баба Цоцолана как ще ме наложи. И аз я подстригах ни тъй, нито инак. Казано купешко, а ла таралежко.
Но доволна беше баба Цоцолана, че както кроеше, тъкмо така стана.
Хайде стига вече. Поздрав най-сърдечен от мен и от мойте славни патиланки!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:37
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Баба Цоцолана охлюви донесе и викна от прага:
- Патилане, де си! Тенджера дай скоро! Ама по-дълбока! Да захлупим в нея тая жива стока! Утре ще ги сготвя. С охлюви и винце първи май се среща, за сила и здраве. За неща такива баба ти се сеща. Знае що да прави!
Тенджера донесох и на баба рекох:
- Ето и захлупка. Но щом ги захлупиш, остави им барем една малка дупка. Светлинка да влиза. Че нали и те са животинки божи!
- Ти не знайш! Не може! Дяволи рогати са тез животини. Тъй да ги оставиш, час няма да мине, ще плъзнат из къщи - три дни ще ги сбираш! Ти навред се месиш, но малко разбираш!
В туй време дойдоха мойте патиланци. Лудо закрещяха:
- Я! Охлюви! Аха-а!
- Бабо, да си жива!
- Де ги взе такива?
- Колко са големи!
- Дай да ги пасеме! Пак ще ти ги върнем живи-здрави вкъщи.
Баба се намръщи:
- Я си поснишете малко гласовете! Я си приберете до един ръцете! Нали знаете, че врява никак не понасям. Бой не си просете! Охлювите вътре ще стоят при мене. Аз ще дремна малко. Вие вън играйте, ала не крещете!
Както баба рече, така и направи. Охлювите вътре с тенджерата внесе. Добре ги захлупи. Досами леглото долу ги постави. Нещо поизмърка. Прозина се, легна и силно захърка.
Вън се заиграха мойте патиланци. Аз на пръсти влязох в бабината стая. Как така ще трая! Тя си хърка сладко, а тез животинки натикала в мрака! И аз поотместих мъничко капака. Па тихо на пръсти излюзох на двора и там се олисах с мойте славни хора.
Колко сме играли, не мога ти каза. Но по едно време вик страшен нададе баба Цоцолана: "Олеле, умирам! Тичай, Патилане! Тичай, че душичка в мене не остана!"
Аз се втурнах вътре да видя що стана. Баба Цоцолана с охлюви покрита! И ръце размахва, и вика, и рита: "Помощ, Патилане! Помощ, бабин сине! Много се уплаших. Няма да ми мине! Изхвърли навънка тез страшни гадини!"
- Успокой се, бабо! Елате, момчета!
Мойте патиланци тозчас дотърчаха. Охлювите сбраха, цял ден с тях играха и много се смяха.
Скоро се привдигна баба Цоцолана, ала оттогава охлюв не похвана.
Нека се запомни, драги ми Смехурко, че по тоя случай твоят Патиланчо нетупан остана.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек
3:36
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Съседката Станка е вегетарианка. Месо не опитва. Яде зеленчуци като Дългобрадко. (Така се нарича бабиният козльо. Ти нали го знаеш?) Затуй аз й викам стрина Постноядка. Тя на мойта баба по цял ден говори. Иска тя и нея постница да стори.
- Какво още чакаш, мари Цоцолано? Изхвърли месото и от твойта къща! Постното започвай, докато е рано! После ще се каеш, ала се не връща. Ако не престанеш с месо да се храниш, тройно по-дебела от сега ще станеш! Но ако захванеш да ядеш коприва и да сърбаш често спаначна чорбица, вярвай ми, ще бъдеш пъргава и стройна кат млада козица!
Много се не чуди баба Цоцолана. Постноядка стана. За наш Дебеланко и за Котаранчо тежка скръб настана. Ала козльо бабин навири рогата и още по-гордо заклати брадата. Радост залюля го, че баба ще дъвче трева като него.
Веднъж рано стана баба Цоцолана. Събуди и мене:
- Ставай, Патилане! Стига ти лежане! Днеска никой вкъщи няма да остане. Събуди децата! Ще отидем всички оттатък реката. Там покрай гората ще берем коприва.
- Бива, бабо, бива! - рекох аз и скочих. Мойте патиланци веднага събудих. И те долетяха. Кошниците взеха, лудо закрещяха:
- Бабо, да си жива! Ще играем юнашки! И ще ти наскубем три коша коприва!
И тръгнахме всички, весели, честити. Тичахме, крещяхме. Гонихме врабците. Минахме реката. Стигнахме гората. И взехме да скубем в кошници коприва...
Баба се прозяна, поседна и рече:
- Бре, какво започна да ми се доспива? Уж не е далече. А докато дойдем, слънцето припече. И сега по-трудно се пристъпва вече... Слушай, патилане! Доведи децата, да си поотдъхнем тука на тревата!
- Отдъхни ти, бабо! - викнаха децата. - Весел патиланец умора не знае! А пък таз поляна само виж каква е! Три дни да я гледаш - да се не нагледаш! Девет дни да тичаш, да се не натичаш! Ние ще играем... Ще берем коприва. При теб ще я носим. Нали така бива?- Както ви се иска, така направете. Повече коприва само наберете. Кошниците двете тука напълнете!
И пак се прозяна баба Цоцолана. Дрямка я обори. И тя неусетно очи си затвори. Ние засновахме надолу-нагоре. Две кошници пълни коприва набрахме. И край баба близо пак се заиграхме.
В туй време козелът пристигна от къщи. Врещи от далече и се люто мръщи. Сърди се, задето сме дошли без него.
Той стигна до баба. Кошниците зърна. Доде го погледнем, и двете обърна. Лицето на баба обсипа с коприва.
Дигна ръце мигом баба Цоцолана, лицето си хвана. Скочи, ахна, викна, да тропа захвана. После се затича. Тясна й се стори ширната поляна!
Козелът избяга. Ний зад храст се скрихме. После се съвзехме. Намокрихме кърпи. Втурнахме се всички:
- Бабо, на студенко!
- Ето мокра кърпа. Сложи на лицето!
- На ти още, бабо! Сложи на ръцете!
- Олеле, лицето! Я го погледнете! Колко е червено! Колко е подуто!
Ех, че като викна баба Цоцолана:
- Червено! Подуто! Чакай да ви кажа, дяволи проклети!
И тя цапна, пухна, повтори, потрети - станахме червени и ний като нея. И никой да гъкне вече не посмея.Като ни натупа, болката й сякаш по-търпима стана. И викна тогава баба Цоцолана:
- Кошниците двете до стрък изпразнете! Всичката коприва тука оставете!
Кошниците празни ние в ръце взехме. И назад към къщи безславно поехме. Баба Цоцолана с чадъра прикри се. Но, не щеш ли, тъкмо пред нашата порта стрина Постноядка пред нея яви се.
- Мари Цоцолано, на какво приличаш! Кажи, какво стана?
Ех, че като пламна баба Цоцолана:
- На какво приличам! Пък смейш да приказваш! Махай се оттука! Ащо ща дебела като слон да стана, постна храна вече няма да похвана!...
Че така, Смехурко. Баба Цоцолана за ден и до пладне постноядка стана. И по този случай позачерви малко черните ни кожи. Но без туй не може. Де щяхме да помним, че лекари бяхме... Така или шнак, но пак се насмяхме.
Поздрав най-сърдечен от мен и от мойте славни патиланци!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:35
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
От черква се върна баба Цоцолана. Моята дружина пред нея застана.
- Какво ново, бабо?
- Деня на детето днес цял свят празнува. Навсякъде днеска децата царуват! Днеска няма глъчка! Днеска всичко може!
- Ех, игра ще падне! - обади се Мика. - Патилански празник днес е, то се вика. Чухте ли, другари! И за нашто царство днес часът удари!
- Зарадва ни днеска баба Цоцолана! - провикна се Дана. - Дано така бъде, както пред нас рече!
А Ганчо отсече:
- Днескашният празник за чудо и приказ нека да остане! Казвай що да правим, бате Патилане!
Аз тозчас измислих. От чичо Захари измолих за малко сивото магаре. Впрегнах го в колата, покачих децата. Бързо го подкарах и викнах високо:
- Хайде, дий, мой Сивчо! В полето, в гората! Да си отиграем, както ний си знаем! С цветя да напълним догоре колата, с цветя да накичим из града децата!
Докато излезем в улиците крайни, тръгнаха с колата много патиланци, знайни и незнайни.
Стигнахме в полето. Влязохме в гората. Тичахме, играхме. Смяхме се, крещяхме. И цветя набрахме. Помниче и здравец, момини сълзици, синчец и иглика - късахме и с радост пълнехме колата. И венци овихме, глави патилански със цветя покрихме. А едно момиче със божур челото на Сивчо накичи.
- Браво, патиланке! - провикна се Данчо. - Добре, че се сети. Скоро цветя дайте! Венци изплетете! Като млада булка Сивчо украсете!
И доде издума, Сивчо се превърна на цветно магаре.
- Да вървим, другари! - викнах и подкарах към града колата.
Поехме със песни по главната улица и отвред събрахме из града децата. Наизлезе вънка мало и голямо. Ний кичехме всички със синчец и здравец, с помниче, с иглика. И още по-гръмка песен се понася. И Сивчо се трогва, отваря гърлище, почва да приглася.
Пред къщи ни среща баба Цоцолана.
- А, бре, Патилане! - извика засмяна. - Откъде намери толкоз дечурлига, че не ми ли стига твоята дружина!
- Жива да си, бабо! Радвай се и смей се! И от всички баби най-много гордей се! Патиланска баба! Така ти се пада! Сред тия юнаци вечно ще си млада! Ура! Да живее баба Цоцолана! Ура, да живеят смехът и игрите! Като днес да бъдат всички дни честити!
И на ръце взехме баба Цоцолана, с цветя я покрихме. И пак смях и песни, пак игри чудесни...
Тъй весело мина денят патилански, драги ми Смехурко!
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:32
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Знаеш ли що стана? Скара ми се вчера баба Цоцолана. Ех, като закряка! Ех, като завика! Крушата на двора, вярвай, затрепера като трепетлика. Събраха се хора, ала тя не спира:
- Ти, ти, Патилане! Ако ти не беше, туй голямо чудо не щеше да стане! Котаракът легнал в новата ми шапка! Ти си го разгалил! Мишките забравил! В дренченото сладко цял плъх се удавил! Твойте патиланци, дето ти ги учиш, бялата ми рокля с мастило обляли! Крушите във коша до една изяли. Тая сутрин тука ти ми ги довлече! Ти, ти, ти! Махай се! Иди си! Не те искам вече!...
Ех, мили Смехурко, сви ми се сърцето. Аз често си патя за другите, братко. Честичко ме тупат. Но след боя всичко пак си тръгва гладко. Сега не преглътнах тежките обиди.
- Ще си ида - рекох. - Нека и тя види, че и патиланец гордо сърце носи!
Тръгнах си печален. Но не щеш ли, тука друго чудо стана. И очи изблещи баба Цоцолана. След мене потегли Татунчо котака. А след него Петльо с ярка късокрака. Мойте патиланци тръгват редом с мене. Вървят и ми думат: "Бате Патилане, ние сме със тебе, каквото да стане! Сух хляб да ядеме, пак ще ни е сладко!"
Гледам и не вярвам! След мене потеглил бабин Дългобрадко. После моят Свинчо, после Патарана, че и Дебеланко, любимецът бабин, и той ме последва. Щом аз си излязох, в къщата на баба никой не остана. Не щеш ли, тогава на молба удари баба Цоцолана.
- А, бре, Патилане, мислиш ли що правиш? Тук сама-самичка как ще оставиш! Върни се, върни се! Било какво било, вече не сърди се! Аз нека си викам, ти недей ме слуша. То без вик не може. Ти нали навикна вече на гласа ми!
Гледах, мислих, гледах - баба домиля ми. Па току се върнах и наред, Смехурко, мойте изпращачи до един прегърнах!
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:31
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Цяла нощ не мигна баба Цоцолана. Козунаци меси. Едвам отзарана си подремна малко. После се събуди. Бързо се облече. Посочи тестото и така ми рече:
- В черква заминавам. Скоро ще се върна. Тия козунаци на тебе оставям. Тука в нощовите, както са завити, да ги не похващаш. Вратите затваряй! Печката подклаждай! Чу ли, Патилане!
- Слушам, бабо, слушам. Както ми поръчваш, всичко тъй ще стане.
И баба замина. Аз подкладох силно печката гореща. Цял във пот потънах, поседнах насреща. Но много не мина, и при мен дофтаса весела дружина - тримата юначни малки патиланци.
Още от вратата подскачат и викат:
- Ти сам ли си тука, бате Патилане!
- И баба я няма!
- Ура! Патилански Великден ще стане!
- Я вижте! Яйцата! Боядисани вече!
- Борец ще си взема!
- И за борец искам. Ти стой по-далече!
- Ето го бореца! Кой иска да чука?
- Дай бе, дай го тука!
Но аз се намесих:
- Недейте лудува. Баба ще си дойде. Зле ще ни подхване. Недейте! Не може!
Мойте патиланци гракнаха върху ми:
- Бате Патилане, ти ли си, не си ли? Кога се научи да викаш "Не може"? Откога забрави, че на бой и глъчка ние сме корави!
На таквиз юнаци, мили ми Смехурко, що можеш направи? И аз ги оставих да чукат яйцата.
Печката подкладох. Кога се обрънах, нито един вече здрав борец не зърнах.
Но друго видяха малките играчи:
- Бате Патилане, във това корито какво е завито? Дай да го погледнем!
И дорде ги зърна, малките юнаци тестото отвиха:
- Оле, козунаци! Ах, колко са много! Бате Патилане, гледай ги - изтичат! Да ги събереме! Че най-много ние от тях ще ядеме!
Аз се поуплаших. Ако баба още малко закъснее, това тесто живо съвсем ще прелее.
- Недейте похваща! - викнах на децата. - Тук се не месете! Че не козунаци, а бой ще ядете! Аз ще се затичам, да кажа на баба. Вие тук пазете!
И тозчас се втурнах. В Черквата се вмъкнах. Настрана повиках баба Цоцолана. Казах й изплашен, какво вкъщи стана. А тя ръце дигна, за глава се хвана. Забрави къде е и викна високо:
- Превтасали, Божке! Тичай, Патилане! Отвий нощовите! Приготви тавите!
И аз се затичах. Стигнах скоро вкъщи. Отворих вратите. Спрях се като гръмнат: моите юнаци, със тесто покрити, станали самите живи козунаци. Гледат ме и викат, весели, честити:
- Бате Патилане, знаеш ли без нази що щеше да стане? Нищо в нощовите не щеше да свариш!
В таз минута влезе баба Цоцолана, цяла запъхтяна. Най-напред се смая. После ахна, викна и наред захвана - мене и децата. Добре ни натупа. Но и тя, горкана, само тесто стана!
После й премина. И ние след малко се развеселихме. Но за всеки случай яйцата строшени под масата скрихме...
Та така, Смехурко. Твоят Патиланчо поизпати множко с малките юнаци. Но пак си е весел.
Честит ти Великден! Сладки козунаци!
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек
3:30
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Нали бях ти писал - морски бани прави баба Цоцолана. Дебеличка беше, по-дебела стана. Онзи ден тя рече:
- Къде ще се дяна такваз дебелана? Не! Така не бива! Който ме погледне, все ще се присмива. Вече да отслабна много ми се иска!
- Това лесно става. Ще станеш туристка! - подсети я бързо чичо Тънкопретко. - А щом ти хареса, време да не губиш, а да се запишеш направо спортистка!
И тя не се бави. Обуща, фланела, шапка и тояга веднага набави.
И ето я вчера баба Цоцолана рано-рано стана. Облече се бързо в новата премяна. Не хареса само ниските обуща.
- Патилане - рече, - донеси ми тука новите пантофки.
Аз й ги донесох. Обу ги и каза:
- Готова съм вече. Тръгвай сега с мене! Днес ще се качиме горе на баира. Ще ме слушаш само! И тая торбичка ще носиш на рамо!
Подскочих от радост. Уплаших котака. Той рипна пред мене. Докато го зърна, път на баба мина. Но тя не се върна. Излезе отвънка и пое по пътя. Тръгнах подир нея.
Вървяхме, вървяхме - стигнахме баира.
- Хайде сега, бабо! Тука ще се спира!
- Ти по-малко дрънкай! Баба ти си знае.
Тръгнахме нагоре. Над нас сняг захвърка. Баба се задъхва. Нищо не говори! Тук-таме се спъне. По-горе потъне. Но върви, не спира. И аз със торбата тичам отподире.
Тъй както вървяхме, токчето на баба изведнъж изпраска. Тя се люшна, викна, в снега се събори и ръце замаха надолу, нагоре.
Хвърлих се към нея, дано й помогна.
Но тя се обърна, надолу се свлече. После се търкулна и мене повлече...
Презглава надолу двама полетяхме. Летяхме, летяхме. Най-после се спряхме.
Станах аз, погледнах и ръце разперих. Знаеш ли, Смехурко, пред мен що намерих? Една снежна топка, голяма, голяма. И топката рита с високи пантофки. От нея отгоре глава се подава. Вика та се къса.
Жива топка беше баба Цоцолана.
Аз я гледах, гледах, засмях се и рекох:
- Ставай, бабо, ставай! То какво излезе? Ти, наместо слаба, по-дебела стана.
Добре, че ръцете не бяха открити.
Хора се събраха и много се смяха.
Но що после стана вкъщи не видяха. Пак си поизпати моята гърбина.
Но туй не помогна. Баба Цоцолана туристка не стана. Котка път й мина.
Здрав бъди, Смехурко.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:28
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Откак не съм писал, дълго време стана. На почивка ходи баба Цоцолана. Морски бани прави. Нервите й, казва, станали по-здрави, а ръцете вече - по-кротки и нежни. Не тупкат тъй често, както в дните прежни. По-рядко си патя. Затуй рядко пиша.
След морските бани баба Цоцолана тихогласна стана. Малко кряска вече. Но затуй пък други кресльо ни довлече. Един козел глупав със нея пристигна. И цялата къща на глава той дигна. Врещи и се бори. По цял ден лудува. А баба го гали и не дава никой нищо да му стори. Онзи ден мен блъсна. Мушна котарака. Разбрах аз, че козльо майстора си чака.
За черква вчера баба се облече. Но преди да тръгне, тя ми кротко рече:
- Мойто огледало дай тук на чардака, да си поогледам отзад двата крака, дали добре стъпват в новите пантофки.
Аз й го изнесох. Тя го сложи ниско, до сами долапа, па гледа, па зяпа отдалеч и близко.
А през това време козелът не дреме. Във стъклото гладко той отдалеч зърна други дългобрадко. Втурна се лудешки, в главата го блъсна и - прас - вред по пода стъклото се пръсна...
Баба Цоцолана много се уплаши. Но като й мина, пак мен напердаши.
- Ти, ти Патилане, на туй го научи. Аз си го доведох кротък кат помиче!
Нищо не отвърнах. Пометох стъклата. Но кроях си вече за козльо отплата.
Щом баба излезе, взех здравата рамка и върху дъската, която по-рано стъклото крепеше, козел нарисувах със рога извити. Рисувах го дълго. После поотстъпих. Отдалеч погледнах. Като жив стоеше той върху дъската. И клатеше сякаш за борба главата.
Зарадван котакът скочи на долапа. Погледна ме хитро. Искаше да каже: "Кой каквото бърка, това нека лапа!"
Примамих козела. Той много не мисли. Щом друг козел зърна, назад се изправи, презглава се втурна, рамката удари. Дъската изпраска. Котакът подскочи, изфуча изплашен и в легена скочи. И в отвора зинал козльо се натика. После се задърпа. Ала късно беше. Дъската забита врата му бодеше. И с рамката вънка той вряска и тича. Мало и голямо сред двора се стича.
- А, бре, Патилане, туй на що прилича! - викна запъхтяна баба Цоцолана.
- Нищо, бабо, нищо. Твоето момиче само си нахлузи това огърличе!
Ти сам се сетиш, драги ми Смехурко, после какво стана. Знаеш добре вече баба Цоцолана. Студените бани тук безсилни бяха. Ушите ми дълго след това пламтяха. Но млади и стари от сърце се смяха.
Здрав бъди, Смехурко! Скоро пак ще пиша.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:27
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Днес ще ти разкажа за наш котаранчо. Татунчо се казва. Гърбеца му баба често попримазва. Но той, и натупан, юнак се показва. Затова сме с него приятели верни. А от вчера вече сме и неразделни. Където отида, той след мене тича. Аз сега ти пиша, а той току мърка и току наднича. До сами перото носа си завира. Да чете не знае, а сякаш разбира, че за него пиша.
Баба Цоцолана вчера рано стана. Торта с крем направи. На масата още топла я остави. Прескочи да види стрина Сладкодумка. А там като иде, с часове остава.
И ето тогава Татунчо подигна и двата си крака, тортата погледна, засука мустака и сякаш си рече: "Как сладко мирише! Но само да кусна, зная що ме чака!"
Разбрах какво мисли. Гърбеца му исках от бой да предпазя и казах:
- Татунчо, не бива! Трошица да хапнеш, баба ни пребива! Почакай мъничко. Баба поне късче все ще ми остави. Ще го дам на тебе. Сега бъди умен - пакост недей прави!
Татунчо послуша. Смъкна си краката. Примижа и тръгна бавно към вратата...
В туй време аз почнах да чистя обуща. Както бях залисан, чух, че котаранчо скочи от високо...
- Ах, Татунчо! - викнах. - Защо не послуша? Какво сега стори? Ах, какво направи тортата отгоре! Как сега ще срещнем баба Цоцолана? Не знаеш ли колко е лоша и припряна!
Татунчо се стресна. Жалостно погледна. Искаше да каже:
- Ех, какво да правя! Не изтраях, братко. Ти виждаш самичък, как мирише сладко! Ако си не взема, баба ми не дава!
Разбрах го веднага. Него така често баба го налага! И да го изкажа, тя пак ще ме бие. По-добре ще бъде горчивата чаша аз сам да изпия.
Бабината блуза бе свита на стола. Аз грабнах котака. Обвих го във нея. Така скрит да чака, докато на баба гнева поразсея.
В туй време и баба от вънка пристигна, тортата съгледа и още от прага страшна врява дигна:
- Ах, ти, Патилане! От тука щом мръдна, и пакост ще стане! На какво прилича тортата отгоре! Сега казвай бързо! Ти ли това стори?
- Бабо, аз... такова...
- На ти теб такова, на ти онакова!
И тя ме удари. Дигна да повтори, но назад се дръпна, очи ококори. Пред нея стоеше в широката блуза изправен котака. Не ще заради него друг да пострада! От бой се не плаши никога юнака!
Ала баба грабна чепата тояга. Добре го наложи. Но той се изкопчи и чак вън на двора с блузата избяга.
Та така, Смехурко, тоз път тъй се случи, че твой Патиланчо малко бой получи. Ала Котаранчо добре го отнесе.
Хайде, стига вече. После пак ще пиша.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:26
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Ти не ще повярваш, но така е, брате. Тоз път Патиланчо нищо не изпати. Нищо не ми стори баба Цоцолана - мойта господарка лоша и припряна. Пък аз разбрах вече от какво се плаши, и сега по-мъчно тя ще ме пердаши.
Баба Цоцолана племенниче има. За него разправя, че звездите снима. Дяволин се казва. То с мене играе и всякога знае, как баба да смае.
Веднъж то намери ядките в долапа. Без да му размисля, всичките излапа. В празната кутия мишници постави, а върху капака дупчица направи. Като зърна баба празната кутия, котака подхвана - току не преби го.
- Ах, ти, котарако! - вика тя и бие. - За хубост ли само ще те храним ние! И таз сутрин толкоз връвчуни излапа, а мишките хоодят и шетат в долапа!
Горкият Котанчо! Без вина пострада! Съжалих го много и на ум си рекох: "Чакай, Дяволине! Тъй няма да мине. За таз дяволия друго ти се пада!"
Баба Цоцолана в дървена кутия други ядки сипа. Знаех аз, че скоро хитър Дяволинчо и тях ще напипа. Затуй, без да знае баба Цоцолана, една жива мишка хванах от капана и пъхнах я скришом в новата кутия.
Но за проклетия, знаеш ли що стана? Минутка не мина, вън вратата хлопна и влезе засмяна баба Цоцолана. Води Дяволина.
- Ела тука, лели - кротко му говори и с ръка посегна, долапа отвори. - Вчера леля купи печенички ядки. Ах, колко са сладки!
И тя поотхлупи новата кутия... Но мишката скочи, бабата изписка, ядките захвърли, далече отскочи. Дяволин изплака. Спусна се котака, в долапа затрака. Баба Цоцолана от страх не знай де е, в пазвата си плюе и чак на кревата тича да се крие... Пък аз дотогава все мислех, Смехурко, че не може никой я уплаши. Сега една мишка туй чудо направи! Сърце патиланско не можа да трае. Смехът ме задави и аз се изкисках.
Баба Цоцолана сякаш това чака. Право от кревата рипна с двата крака и хукна към мене. Но аз не съм глупав - избягах навреме. Мушнах се в долапа под миша закрила.
Баба Цоцолана, далеч от долапа, сърдита застана, със очи ме стреля, ала да пристъпи към мене не смее. Тя ме гледа, гледа, па взе да се смее...
Ядът й отмина, и без бой се мина.
Та така, Смехурко. За чудо голямо, изпати си само баба Цоцолана, а твой Патиланчо нетупан остана.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек
3:24
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Баба Цоцолана три внучета има. Нека й са живи! Те са малки още, ала пакостливи и като големи на бой търпеливи. Пред баба си само не смеят да шавнат. За най-малко нещо - все ще ги наложи. Каквото поискат, все вика: "Не може!"
Един ден тя рече:
- Слушай, Патилане! Ти си умен вече. На пазар отивам, а ти гледай тука пакост да не стане. На тебе оставям малките играчи. Ала вън на двора ти недей ги влачи. Гледай да не тичат и да не се борят. Тебе ще набия, ако пакост сторят. Аз ще се завърна скоро от пазара, и всичко в ред тука искам да заваря!
- Слушам, бабо, слушам! - аз й отговорих и след нея кротко вратата затворих.
На пазар замина баба Цоцолана. И вкъщи, Смехурко, твоят Патиланчо господар остана.
Припнаха към мене малките играчи и викнаха всички:
- Бате Патилане, да идем на двора. Недей като баба да казваш: "Не може!" Като сме мънички, ний не сме ли хора? Я виж какво слънце грее вън на двора!
Аз не се почудих и викнах веднага:
- Аз тук сега съдя! Може, деца, може! Ще търпим юнашки, ако баба после ни добре наложи!
И без да се бавим, припнахме на двора. А там друго искат мойте славни хора:
- Бате Патилане, жив и здрав бъди ни! Кажи нали може да играйм на свини? Ти ще си свинаря, а ние - свинчета. Да си скокнем лудо с четири крачета!
Пак не се почудих и викнах веднага:
- В патиланско царство всичко, деца, може! Ще търпим юнашки, ако баба после ни добре наложи!
И станаха свинки малките играчи. Най-малкото свинче зина като гардже и почна да грачи:
- Бате Патилане, жив и здрав бъди ни! Нали сме свинчета, в локвата да скочим сега позволи ни! Кажи, нали може?
- Може, деца, може! Щом Патилан съди, както ви се иска, нека така бъде!
И в локвата кална скокнаха и трите!
Ура! Да живеят смехът и игрите.
Но на мойто царство тук краят настана. Без време се върна баба Цоцолана. Свинар и свинчета тя наред подхвана! На славното царство безславен край сложи - мене и децата хубаво наложи...
Та така, Смехурко. Мене пак ме биха. Но малките братя ме поутешиха. Боят като мина, те пак се разсмяха, при мене дойдоха, засмяно казаха: "Нищо, че ни биха, бате Патилане! Боят се забравя, смехът ще остане!
Поздрав най-сърдечен от мен и от мойте малки патиланци!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:23
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Знаеш колко много мойта господарка, баба Цоцолана, е към мене вече строга и припряна. А своето куче майчински милува, все с мляко го храни, по носа целува. А то едно куче - да го не погледнеш: късо и дебело, на свойта стопанка красотата взело. Тя му вика Мими, а аз - Дебеланко. Като всеки глезльо, навред нос въвира. И веднъж случайно хапове за сила на стола намира. Без да му размисля, всичките излапва. От тая подсилка бабин Дебеланко страшно дебел стана. Стигна и задмина баба Цоцолана. легна Дебеланко - не може да мръдне. От пълнота вече едвам-едвам диша. Уплаши се много баба Цоцолана. Замаяна ходи, косата си скубе и току нарежда:
- Оле, какво стана! Бабиното Мими! Гледай, ще се пръсне! Как да му помогна? Божичко, кажи ми!
И насъбра баба врачки и знахари. Нищо не помогна. Доктори повика - и млади, и стари, ала никой помощ на Мими не даде.
Тогаз аз се сетих, че лекарство зная. Втурнах се веднага у съседа Байо.
- Слушай, чичо Байо!Бабин Дебеланко толкоз дебел стана, че от пълнотия а-а ще се пръсне! Пиявици, зная, у теб се намират. Дай ми ги с шишето, та наш Дебеланко от смърт да избавя.
- Добре си намислил, весел Патилане! - каза чичо Байо. - От това лекарство добре ще му стане.
И той ми подаде едно шише пълно с пиявици черни. Аз грабнах шишето. Припнах бързо вкъщи. Напълних веднага със вода легена и изтърсих в него моето лекарство.
Замърдаха страшно черните гадини. Но аз се не стреснах. Хващах ги безстрашно с ръце из водата и лепях ги бързо по наш Дебеланко. Коремът, краката, гърбът и главата - вредом почерняха.
За няколко дена от мойто лекарство бабин Дебеланко съвсем се оправи - слабичък и тънък като мене стана. Зарадва се много баба Цоцолана...
Но, за проклетия, моето лекарство в легена забравих. Една сутрин рано баба Цоцолана взела да си мие в легена краката. И миг не минава, крясък гороломен къщата разтресе... Баба Цоцолана, с пиявици жадни на двата си крака, към мен се понесе... Сещаш се самичък, какво ме дочака...
Та така, Смехурко. Аз добро направих, бабиния глезльо от смъртта избавих, а като отплата, баба ми наложи хубаво снагата. Но туй ми не пречи пак да съм си весел!
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:22
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Не вярвам да знаеш, как от силен удар светкавица става. Та затуй ти пиша, да ти поразправя.
Не ща да се хваля. Но ти ме познаваш. Рисувач съм славен. Един ден си рекох "Днеска ще рисувам баба Цоцолана. Но как тъй да стане, че като се гледа – да не се познае?"
Кроих, смятах, мислих. Най-подир намислих. На тънка хартия нарисувах с въглен една кукумявка. Но тъй я улучих, че щом я съгледа, кучето заджафка.
И реших да лепна мойта кукумявка под стрехата наша, та гаргите с нея по двора да плаша. Никак не се бавих. Картинката страшна на стола поставих, лепилото грабнах и почнах да мажа. Цялата картина отзад аз нацапах.
В туй време вън викна баба Цоцолана. – Де си, Патилане?
И аз цял изтръпнах. Четката в джоб мушнах, лепилото грабнах, в долапа го пъхнах. Но мойто плашило на стола остана... Влезе натъкмена баба Цоцолана. – Иди да ми купиш кутийка червило! – извика тя строго и седна на стола.
Аз се разтреперих. Белята готова: моето плашило се залепи здраво о роклята нова. Дано не го види! Запази ме, Боже!
Хукнах за червило. Купих и се върнах.
Баба Цоцолана бързо се приготви. На пътя излезе в премени богати. Па по гости тръгна, важно се заклати. Но смях гороломен насред пътя спря я. Мало и голямо викаше след нея: – Баба Цоцолана пак за присмех стана!
И тя се обърна, плашилото зърна, па назад се върна люто разлютена. Рисувача кой е – веднага се сети. – Ти сега ще видиш, Патилан проклети! – викна тя, замахна и така ме плесна, че из мойта буза светкавица блесна!
Добре, че избягах, та тя не повтори. Иначе Бог знае що щеше да стори!
Поутихна после баба Цоцолана и твой Патиланчо жив и здрав остана. Ала до днес още, щом само съгледам тежката десница, мене ми се счува, че плесница пляска. И виждам как страшно светкавица бляска..
Но аз пак съм весел, драги ми Смехурко. На цял свят разправям, за смях и за слава, как от силен удар светкавица става
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:20
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Пак писмо ти пиша - ти да се посмееш, аз да се разтуша.
Баба Цоцолана чуден Свинчо има, дебел като нея. Аз и той сме двама приятели верни. Кога ме натупат, при него отивам, нему се оплаквам. Той ми грухти кротко и ме утешава.
Преди две недели разбрах, че ще колят за Коледа Свинчо. Домъчня ми много. Цяла нощ не мигнах. За Свинчо все мислех. Как да му помогна? Как да го разтуша? Най-сетне намислих. Аз бях чувал често от съседа Крайо, че неволя тежка с вино се забравя.
На сутринта рано грабнах от долапа едно шише вино и право при Свинчо. Излях му го бързо в малкото корито и така му рекох:
- Неведнъж ти, Свинчо, си ме утешавал. Сега мой ред иде. Лоши дни те чакат. Сръбни, утеши се. Навън излез после, та поразходи се. Мене ако питаш, не се връщай вече. Забегни далече!
Послуша ме Свинчо. Хубавичко сръбна. В коритото капка винце не остави. Но затуй пък толкоз славно се прослави!
Мирен в друго време, сега Свинчо рипна, стобора прескочи и хукна навънка. Де се взе насреща чичо Тънкопретко! Свинчо го събори и той падна възнак, с краката нагоре.
Но Свинчо не спря се. Де скача - не види. Баба Цоцолана насреща му иде. Той я блъсна силно и тя се търкулна.
Но съседа Байо той най-много смая. Байо си вървеше. Позамислен беше. Отпред нещо скочи. Дорде Байо усети, Свинчо му се мушна право под нозете. На гръб го задигна и хукна със него...
Дълго Свинчо тича. Много пакост стори. Съседи се сбраха, едвам го прибраха.
Но след туй настана за мене пердаха.
Чичо Тънкопретко с дебела тояга като ме подхвана, като заналага... Видях аз без време по пладне звездите.
Та така, Смехурко. Свинчо се прослави, пък аз си изпатих.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек
3:19
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Седнах да ти пиша, та да се посмееш. То за смях е, зная, но аз си изпатих. Казано накратко, тупаха ме, братко.
Ти нали познаваш баба Цоцолана, дето бях ти писал, колко е припряна? Тя за хубостчица душата си дава. Два месеца става вечер не пропуща да не се намаже със едно мазило, дето подмладява. Баба Цоцолана от това мазило по-млада не стана. Ала то докара моето патило.
Една вечер късно баба Цоцолана уж беше заспала, а викна високо от своята стая: "Слушай, Патилане! Легнала съм вече. Дай ми от долапа малката кутийка с бялото мазило!"
Аз скочих и грабнах първата кутийка, що в долапа зърнах. Внесох я и питам:
- Свещ дали да паля?
- Хайде, вече лягай! Свещта пари струва. Баба ти си знае: и в тъмното може!
Аз бързо излязох и никак не знаех, че вместо кутийка с бялото мазило, бил съм й занесъл пак такваз кутийка с боя за обуща.
Легнах си спокойно. През стената слушах в съседната стая, как баба пъшка, пъшка не заспива, с чудното мазило бръчките разтрива.
На сутринта рано, както всяка заран, бързоръка Дана кафе й занесе. Но още на прага, чу се страшен трясък. Тича вънка Дана, вика, та се къса: "Какво чудо стана! Кой дявол го стори? Баба Цоцолана станала мецана! Идете я вижте! Щом само я зърнах, подноса обърнах!"
Вик и олелия - махалата се смая. Котаракът скочи, кучето залая...
Но разбрах аз скоро мечката каква е. Тя ме сграбчи здраво, с чехъла заудря...
Съседи се събраха, та ме отърваха.
Тъй, драги Смехурко, баба Цоцолана на мецана стана, ала и по мене здраво не остана. Но всичко минава. Всичко се забравя. На, сега ти пиша и смях ме задавя. Пращам ти картинки. Аз сам ги рисувах. Но щом ги разгледаш, скъсай ги веднага, че не дай си, Боже баба да узнае, чехълът й страшен пак ще заиграе!...
Хайде, толкоз стига.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек |
3:16
Posted In
Патиланци
,
разкази
Edit This
Драги ми Смехурко,
Бързам да ти пиша. Но как да захвана? Ще почна направо с баба Цоцолана. Ех, да знаеш само колко е припряна! Но аз се не стреснах. Прислужник й станах.
Чух край мен да казват: "Горкото момченце! Има да си пати. То не знай, че баба честичко налага!"
Но и те не знаят, че мен Патиланчо ме дигат и слагат. Не знам по-нататък що има да става. Но моята баба страх ми не внушава. Тя лесно се сърди. Ала пък и лесно гневът й минава. Кресливичка пада, но не се преструва. А за мен, Смехурко, това много струва. Що трябва да правя всякога ще зная. Тя самичка вчера си каза каква е.
- Патилане - рече, - ти трябва да знаеш, че аз съм припряна.
- Нищо, бабо, нищо. Затуй пък аз нося сърчице засмяно.
- После, Патилане, моята ръчичка възтежичка пада. Та ако те нявга така поналожа...
- Нищо, бабо, нищо. То без туй не може.
Добре се разбрахме.
После мойта баба две стомни донесе и така ми рече:
- Хей там на мегдана, оттук недалече, за вода ще идеш. Чешмата ще видиш. Тъй е обичаят. По вода да тръгне от сега до края.
- Зная, бабо, зная.
И аз се завтекох с шарените стомни. Тичах да се върна. Та бърз и послушен баба да ме помни.
Ала нали има глава да си пати. Без да ме съгледа, колелото блъсна в мен съседа Страти. Той литна, горкият, нагоре с нозете. Ала и аз счупих стомните, и двете. Но стисках им здраво дръжките в ръцете.
Ни жив, нито мъртъв, при баба се върнах. Счупените дръжки отдалеч тя зърна. Ех, че като викна баба Цоцолана!
- А бре, Патилане! С това ли захвана? Жив не ще останеш, ако те подхвана!
Но аз й разказах как белята стана. И лесно й мина.
- Кой, Страти ли? - рече. - Зная го аз него! Той три пъти вече как тая година и мене събаря. Не можа ли барем там да се пребие!
- Ох, стига му, бабо! Сега на чешмата раните си мие.
- Така му се пада. Вчера щял да смаже съседката Рада. Но той още днеска стомните ще купи. А ти тичай! Със бялото менче иди на чешмата. С него и да паднеш, няма да се счупи!
Със бялото менче донесох водица. Всичко се заглади. И аз не опитах как лекичко милва на моята баба тежката ръчица.
Чакай второ писмо, драги ми Смехурко.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек
3:13
Posted In
стихотворения
Edit This
С пълна стомничка небето
слязло долу над полето.
Изкласилата пшеница
то напръскало с водица.
Сред градините се спряло -
зеленчуците поляло.
Станало му драго, мило
и черешките измило.
После във горите хладни
напоило гъбки жадни,
росни билки и тревите,
ягодките дяволити.
Стомничката щом разляло,
топло слънчице изгряло.
И засмяло се небето
над горите и полето. |
Димитър Спасов
3:12
Posted In
стихотворения
Edit This
Кой е виждал носорог?
Дебелан с единствен рог...
Плаши даже същества,
имащи по рога два.
Но възниква в мен въпрос:
как рогът е като нос?
Комбиниран е добре -
хем подушва, хем боде...
Влезе ли тоз рог в кавга -
бягат другите рога.
А в минути на покой
аромати вдишва той.
Дай му китка магданоз -
в миг рогът ще стане нос...
Носорогче, хей сега
ще те дръпна за носа!
Георги Константинов |