Дневникът на Приказната Фея

Беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер — последната вечер на годината.
В тоя студ и в тая тъмнина вървеше по улиците бедно, малко момиченце, гологлаво и босо. Наистина, когато излезе от къщи, то имаше на нозете си чехли, но каква полза от тях? По-рано ги беше носила майка му, затова те бяха много големи за него. Момиченцето ги загуби, когато изтича да прекоси улицата, за да не го прегазят минаващите коли. Единия чехъл то не можа да намери, а другият бе грабнат от едно улично момче, което избяга с него. И момиченцето отмина нататък съвсем босо, с посинели от студ крачка. В червената си престилчица то носеше кутии с кибрит, а една държеше в ръката си. През целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито пара.
Треперещо от студ и глад, бедното дете вървеше бавно нататък. Жално му ставаше на човек, като го гледаше…
Снежни парцали покриваха дългите светлоруси коси на детето, които падаха по шията му на хубави къдрици. Но момиченцето не мислеше за своите хубави къдрици. Във всички прозорци горяха светлини, отвсякъде се носеше мирис на печена гъска — нали беше нощта срещу Нова година. Да, момиченцето мислеше само за това…
В един ъгъл между две къщи, от които едната се издаваше напред, момиченцето седна да си почине, като сви под себе си измръзналите си крачета. От това му стана още по-студено, но то не смееше да се прибере в къщи. Не беше продало нито една кибритена клечка, не беше спечелило нито парица. Баща му щеше да го бие, пък и у тях не беше никак топло. Само един покрив стърчеше над главата им, а вятърът духаше на воля, макар че бяха запушили със слама и парцали най-големите дупки.
Малките му ръчички се бяха почти вкочанили от студ. Ах! Една само клечка кибрит можеше да му помогне, ако посмееше да я извади от кутията, да я драсне о стената и да си сгрее пръстите!
Най-сетне момиченцето се реши и извади една клечка. Драс! Клечката изсъска и пламна. Детето простря ръка над нея и клечката загоря с такъв светъл пламък, с такава топла светлина, като че беше свещ. Чудна беше тая свещ. На момиченцето се струваше, че седи пред голяма желязна печка с излъскани медни крака и с медна вратичка. Колко весело играеше в нея огънят, колко приятно топлеше! Детето искаше да простре и нозете си, за да ги стопли, но в тоя миг огънят угасна, печката изчезна и в ръчичките остана само крайчецът на изгорялата кибритена клечка.
То драсна о стената друга. Клечката пламна, нейната светлина озари стената и тя стана прозрачна като було. Момиченцето можеше да гледа в стаята. На трапезата беше постлана бяла покривка и върху нея бяха сложени порцеланови съдове, а в една чиния се мъдреше печена гъска с ябълки и сливи; носеше се сладка миризма. Но най-чудното беше това, че гъската скочи изведнъж от чинията и като се заклати с нож и вилица в гърдите, тръгна право към бедното момиченце…
Но ето че угасна и тая клечка: момиченцето се намери отново пред дебелата, мокра и студена стена.
То запали още една клечка и тогава се намери под една великолепна новогодишна елха. Тя беше много по-голяма и по-хубава от оная, която момиченцето беше видяло през прозорците на един магазин. Хиляди свещи горяха по зелените й клончета и шарени картинки — от ония, които красят прозорците на магазините — гледаха момиченцето. То протегна ръчички към тях, но в тая минута клечката изгасна. Свещите по елхата започнаха да се издигат нагоре, все по-високо и по-високо, най-после му се сториха като небесни звезди. Една от звездите падна и остави след себе си дълга огнена бразда.
„Някой умира в тоя час!“ — помисли си момиченцето, защото баба му, която го обичаше много, но бе умряла вече, му беше разказвала, че когато пада някоя звезда, тогава се възнася към бога една човешка душа.
Момиченцето драсна още една клечка; стана пак светло и старата му баба се изправи пред него светла и лъчезарна, кротка и любеща…
— Бабо — извика детето. — Вземи ме със себе си! Аз зная, че ти ще си отидеш, когато клечката угасне; ти ще се изгубиш като топлата печка, като чудно опечената гъска, като хубавата голяма елха! — И то бързо издраска цялата кутия клечки, защото искаше да задържи баба си за по-дълго време.
И клечките светнаха толкова силно, че наоколо стана светло като ден. Никога баба му не е била толкова голяма и хубава! Тя улови момиченцето за ръце, прегърна го и изведнъж двете в блясък и радост се издигнаха високо над земята; и там, където те хвръкнаха, нямаше нито студ, нито глад, нито неволя.
А в ъгъла, облегнато до стената, стоеше в студеното утро бедно момиченце с червени бузички и с усмихнати устица — то беше замръзнало през последната вечер на старата година.
Новогодишното слънце изгря над мъничкия труп. Вдървено седеше момиченцето с кибрита си, от който една кутия беше изгоряла. „То е искало да се стопли!“ — казваха хората. Но никой не знаеше колко хубави неща видя то и в какъв блясък се възнесе с баба си към радостите на Новата година.

                      Ханс Кристиан Андерсен

Много, много отдавна, когато светът бил млад и хората правели каквото си искат, защото всичко било добро, живяло едно момче на име Джак.
Баща му бил на легло, а майка му, добра душа, от ранни зори до късна вечер се трудела и мислела как да помогне на болния си мъж и на младия си син. Продавала млякото и маслото, което Белка, хубавата им крава, давала, без да се скъпи. Но било лято. А когато дошла зимата, тревата на полето се скрила от сланата в топлата земя и при все че майката изпращала Джак да събира храна из храсталаците, той обикновено се връщал с празна торба, защото очите му често се изпълвали с учудване, когато се оглеждал наоколо, та забравял работата си!
И станало така, че една сутрин Белка не дала никакво мляко — нито капчица. Тогава добрата, работлива майка метнала престилката върху главата си и заридала: — Какво ще правим? Какво ще правим? Джак обичал майка си, при това се чувствувал малко виновен, защото бил вече голямо момче, а толкова малко помагал и казал:
— Успокой се, успокой се! Ще тръгна да си търся работа някъде.
И вярвал, че е готов да се съсипе от работа, но добрата жена поклатила тъжно глава.
— Ти и по-рано се опитва, Джак — казала тя, — но никой няма да те вземе. Ти си добро момче, но умът ти е все някъде другаде. Не, ще трябва да продадем Белка и да живеем с тези пари. Няма смисъл да плачем за млякото, от което няма вече нито капка!
Нали виждате, тя била толкова умна жена, колкото и работлива. Джак се развълнувал.
— Точно така — извикал той. — Ще продадем Белка и ще станем по-богати от всякога. Всяко зло за добро. Днес е пазарен ден, ще я взема и ще видим какво ще стане.
— Но — започнала майката.
— Но-то — викнал той — не върши работа. Остави на мен, ще направя добра сделка.
И понеже този ден тя трябвало да пере, пък и болният й мъж пъшкал повече от друг път, майката разрешила на Джак да продаде кравата.
— Не по-евтино от десет жълтици — извикала тя подире му, когато кривнал зад ъгъла.
Десет жълтици! Джак смятал да я продаде за двадесет. Двадесет тежки златни жълтици! Тъкмо мислел какъв армаган да купи на майка си, когато видял един странен, дребен човечец на пътя, който му извикал:
— Добро утро, Джак!
— Добро утро — учтиво се поклонил Джак, учуден откъде този странен, дребен човечец му знае името, при все че името на Джак се срещало под път и над път.
— Къде отиваш?
Джак взел да се чуди — нали той винаги се учудвал — защо се интересува този странен, дребен човечец, но понеже бил винаги учтив, отговорил:
— Отивам на пазара да продам Белка и смятам да направя добра сделка.
— Ще я направиш! Ще я направиш! — подсмихнал се странният дребен човечец. — Избери си купувач. Смятам, че знаеш колко бобени зърна правят пет?
— Две във всяка ръка и едно в устата — бързо отговорил Джак.
Той наистина бил с остър ум.
— Точно така, точно така! — подсмихнал се странният дребен човечец и докато говорел, измъкнал от джоба си пет бобени зърна.
— Ето ги, а сега ми дай Белка.
Джак бил толкова поразен, че застанал с отворена уста, като че очаквал петте бобени зърна да полетят в нея.
— Какво! — Най-сетне продумал той. — Моята Белка за пет обикновени бобени зърна. В никакъв случай!
— Но те не са обикновени бобчета — добавил странният дребен човечец и странна усмивка се появила на странното му дребно лице. — Ако посадиш тези бобчета през нощта, на сутринта те ще са порасли до самото небе.
Джак вече бил толкова поразен, че този път дори не могъл да си отвори устата. Само очите му се облещили.
— До самото небе ли каза? — попитал той най-сетне.
Защото, както виждате, Джак се учудвал на небето повече от всичко друго.
— До самото небе — повторил дребният странен човечец, като подчертавал всяка дума. — Това е добра сделка, Джак, почтена сделка. Ако не пораснат — какво! Ще ме намериш тук утре сутринта и ще си получиш обратно Белка. Това задоволява ли те?
— Напълно — извикал Джак, като продължавал да мисли за небето, но изведнъж се видял да стои сам на пътя.
— Две във всяка ръка и едно в устата — повторил Джак. — Така казах и така ще направя. Всичко по ред. И ако това, което обеща дребният странен човечец, не стане, ще си получа обратно Белка утре сутринта.
И като си подсвирквал с едно от бобчетата в уста, тръгнал весело за дома си, защото си мислел как ли ще изглежда небето, ако стигне до него.
— Колко се забави! — извикала майка му, която го чакала тревожно на портата. — Отдавна мръкна, но виждам, че си продал Белка. Бързо кажи колко взе за нея.
— Никога не би познала — почнал Джак.
— Милостиви боже! Не ми говори така — прекъснала го добрата жена. — Цял ден се безпокоях да не те измамят. Е какво? Десет жълтици, петнадесет, не вярвам да са двадесет!
Джак тържествено показал бобените зърна.
— Ето — казал той. — Това взех за нея и това е прекрасна сделка!
Сега майката била поразена и всичко, което могла да каже, било:
— Какво! Тези зърна!
— Да — отговорил Джак, малко разколебан в постъпката си. Но те са вълшебни зърна. Ако ги посеем през нощта, на сутринта ще са стигнали чак до небето. Моля те, не ме бий така силно!
Защото майката на Джак за първи път загубила търпение и почнала здравата да го налага. И когато спряла да му се кара и да го бие, тя изхвърлила през прозореца жалките бобени зърна и го пратила да си легне без вечеря.
„Ако това е магическата сила на бобените зърна, мислел си разочарован Джак, не ми трябват повече магии.“ Все пак, понеже бил здрав и по природа весел, той скоро заспал и спал като заклан.
Когато се събудил, първо помислил, че луната грее, защото всичко в стаята изглеждало зеленикаво. Погледнал към малкото прозорче. То било покрито като с перде от листа. Мигновено скочил от леглото и в следващата минута, без да се бави, за да се облича, почнал да се катери по високото бобено стъбло. Значи това, което казал странният дребен човечец, било вярно! Едно от зърната, които майка му била изхвърлила в градината, намерило добра почва, пуснало корени и пораснало за една нощ…
Докъде?
Горе до самото небе! Джак решил да види небето на всяка цена. И така той започнал да се катери и се катерил, катерил. Било лесно, защото високото бобено стъбло с листата си, които растяли от всички страни, приличало на стълба. Но все пак почнал да се задъхва и се спрял, за да си поеме дъх, после за втори път трябвало да си поеме дъх и когато се чудел дали и за трети път трябва да си поеме дъх, видял пред себе си широк, светъл, бял път, който се простирал далече, далече, далече. И той тръгнал и вървял, вървял, вървял, докато стигнал до една висока бяла къща с бели стъпала пред широката порта. На стъпалата стояла грамадна жена, в ръцете си държала черна паница с овесена каша. А Джак нали не бил вечерял, бил гладен като вълк, и като видял паницата с овесената каша, попитал учтиво:
— Добро утро, госпожо. Бихте ли ми дали закуска?
— Закуска! — повторила жената, която в същност била жена на великан-людоед. — Ако говориш за закуска, закуската, изглежда, си ти, защото чакам мъжа си да се върне всеки момент, а той от всичко най-обича да закусва с момчета — угоени момчета, препечени в пещта.
Джак не бил страхливец и когато искал нещо, обикновено го получавал, и сега, уж развеселен, казал:
— Ще се угоя повече, ако закуся!
Жената на великана се разсмяла и поканила Джак вътре, защото тя в същност не била чак толкова зла, колкото изглеждала, но едва той привършил овесената каша и млякото, което му била дала, и цялата къща почнала да се тресе и клати. Великанът-людоед се прибрал у дома си!

Дум! Дум! Дум!!!

— Бързо в пещта — извикала жената на великана и едва хлопнала железния капак, и великанът влязъл.
Джак можал да го види през малката дупчица в горния край на капака, откъдето излизала парата. Той бил наистина грамаден. На колана му висели три овце и той ги тръшнал на масата.
— Ето, жено — извикал той, — опечи ми тези дребосъци за закуска, това е всичко, което намерих тази сутрин — лош късмет! Дано пещта е топла.
И той понечил да я отвори, а Джак вътре се облял в пот, като си представил какво ще последва.
— Печени! — викнала жената на великана. — Пфу! Тези дребосъци ще станат на пепел. По-добре да ги сварим.
И тя се заловила да ги приготвя за варене. Но великанът-людоед почнал да души наоколо и задекламирал на людоедски:

— Трам-та-та, трам-та-там,
кръв на човек надушвам пак.
Жив или мъртъв, аз си знам,
наместо хляб ще го изям.

— Не ставай глупак! — викнала жена му. — Това са кокалите на момченцето, с което вечеря снощи, варя ги за супа! Ела да закусиш сега. Бива си те, великане!
Великанът-людоед изял трите овце и отишъл при големия си дъбов сандък, от който извадил три големи торби, пълни със златни монети. Сложил ги на масата и започнал да ги брои, докато жена му раздигала трапезата. Но полека-лека взел да клюма и накрая захъркал така силно, че цялата къща се заклатила.
Тогава Джак се измъкнал от пещта, грабнал една от торбите със злато, пълзешком се измъкнал навън и хукнал по правия широк, светъл, бял път, колкото му крака държат, докато стигнал до бобеното стъбло. Торбата със злато била тежка и той не можел да слезе по стъблото с нея, затова първо я хвърлил долу и полека-лека се спуснал.
Когато стъпил на земята, майка му събирала бързо златите монети, пръснати в градината, защото торбата, разбира се, се била пръснала.
— Божичко — казала тя. — Къде си бил? Виж! Вали златен дъжд!
— Не вали — почнал Джак. — Бях се покатерил по… — и той се обърнал към бобеното стъбло, но, боже, нямало никакво стъбло.
Тогава той разбрал, че всичко е било магия.
След това те дълго живели щастливо със златните монети и прикованият към леглото баща получавал разни вкусни неща за ядене. Но дошъл ден, когато майката на Джак с тъжно лице сложила последната златна монета в ръката му и го помолила внимателно да пазарува, защото вече нямало нищо в раклата и ще започнат пак да гладуват.
Тази нощ Джак си легнал гладен по свое желание. Ако не може да спечели пари, поне по-малко пари да изяде. Срам е за голямо момче да се тъпче с храна, а да не носи нищо и от него да няма никаква полза.
Той спал като заклан, както спят момчетата, когато са преяли, и когато се събудил… О, чудо! Цялата стая светела пак в зелено, там било и пердето от листа на прозореца! Друго бобено зърно било порасло през нощта и Джак излетял като светкавица. Този път той се изкатерил по-бързо до правия широк, бял път и веднага се озовал пред високата бяла къща, където на широката бяла стълба стояла жената на великана-людоед и в ръцете си държала голяма черна паница с овесена каша.
Този път Джак бил смел и безочлив.
— Добро утро, госпожо — казал той. — Дошъл съм да ви помоля да ми дадете закуска, защото не съм вечерял и съм гладен като вълк.
— Махай се, лошо момче! — отговорила жената на великана-людоед. — Миналия път дадох закуска на едно момче и мъжът ми загуби пълна торба със злато. Май ти си това момче.
— Може да съм, а може и да не съм! — казал Джак, като се засмял. — Ще ти разкажа всичко, когато закуся, но не преди това!
Жената на великанът-людоед била страшно любопитна, затова му дала голямата паница, пълна с овесена каша, но преди да я преполови, той чул великана-людоед да идва.

Дум! Дум! Дум!!!

— Пъхни се в пещта — изкрещяла жената на великана-людоед. — Ще ми разкажеш всичко, когато той заспи.
Този път Джак видял през дупчицата, че на колана на великана-людоед висели закачени три тлъсти крави.
— Днеска късметът ми беше по-добър, жено — извикал великанът и от гласа му къщата се разлюляла.
— Побързай! Опечи ми тези дребосъци за закуска! Пещта сигурно е топла? — и той се запътил да отвори пещта, но жена му изкрещяла:
— Печени! Ами, ще трябва да чакаш часове, докато се опекат. Ще ги опека на скара — виж как се е разгорял огънят!
— Уф! — изгърмял великанът-людоед. И пак почнал да души и викнал:

— Трам-та-та, трам-та-там,
кръв на човек надушвам пак.
Жив или мъртъв, аз си знам,
наместо хляб ще го изям.

— Глупости! — казала жена му. — Това са костите на онова момче, което изяде миналата седмица, и аз съм ги изсипала в кофата на прасето.
— Уф! — изкрещял великанът-людоед, но изял опечените на скара крави и после казал на жена си: — Донеси ми кокошката, която снася златни яйца. Искам да погледам златото.
Жена му донесла грамадна черна кокошка с блестящ червен гребен. Тръснала му я на масата и започнала да раздига съдовете от закуската.
Великанът-людоед казал на кокошката:
— Снеси!
И тя веднага снесла — какво мислите? — едно красиво, блестящо златно яйце.
— Не е лошо, Чернушке-Златушке — засмял се великанът-людоед. — Няма да има нуждая да прося, докато те имам. После пак казал: — Снеси! — И, о, чудо! — второ, блестящо, златно яйце!
Джак не можел да повярва на очите си, но решил на всяка цена да притежава тази кокошка. И щом великанът-людоед задрямал, изскочил като светкавица от пещта, грабнал кокошката и хукнал да спасява живота си. Но не пресметнал добре, защото, както знаете, кокошките винаги кудкудякат, щом излязат от гнездото си, след като са снесли яйце, а тази така се разкрякала, че събудила великана-людоед.
— Къде ми е кокошката? — И жена му дотичала веднага.
Двамата хукнали към вратата, но Джак бил много далече.
На широкия бял път едва се забелязвала дребната му фигурка с огромната, черна кокошка в ръка, която се мятала, кудкудякала и крещяла.
Как стигнал до бобеното стъбло, Джак не разбрал. Всичко било смесица от крила, листа, перушина и кудкудякане. Но все пак той успял да слезе долу, а там майка му стояла и се чудела дали небето не се готви да падне! Щом стъпил на земята, Джак извикал:
— Снеси!
И черната кокошка престанала да кудкудяка и снесла грамадно, блестящо златно яйце.
Всички били доволни. Отсега нататък всеки имал всичко, което може да се купи с пари. Защото винаги, когато поискали нещо, казвали само „Снеси“ и черната кокошка ги снабдявала със злато.
Но Джак започнал да мечтае да намери и нещо друго на небето освен пари. И така една лунна нощ в средата на лятото той отказал да вечеря и преди да си легне, се промъкнал в градината и полял с лейката земята под прозореца, защото знаел, че има още две бобени зърна някъде в градината и може би земята е била много суха, за да могат да поникнат. След това заспал като заклан. И гледай ти! Когато се събудил, пак трептяла зеленикава светлина в стаята и той веднага се намерил пред стъблото и взел да се катери и се катерил, катерил, катерил, колкото му стигали силите.
Този път той решил, че не трябва да иска закуска, защото жената на великана може да го познае. Затова се скрил в храстите край голямата бяла къща, докато тя влязла в килера, и тогава изскочил и се пъхнал в казана. Бил сигурен, че тя ще се занимава само с пещта.

Дум! Дум! Дум!!!

Джак надникнал през една дупчица на капака и можел да види как великанът-людоед гордо пристъпва вътре с три огромни вола, окачени на колана му. Но този път едва великанът-людоед влязъл, и започнал да вика:

— Трам-та-та, трам-та-там,
кръв на човек надушвам пак.
Жив или мъртъв, аз си знам,
наместо хляб ще го изям.

Защото, нали разбирате, капакът на казана не е така прилепнал както вратата на пещта, а великаните-людоеди имат кучешки нос — всичко подушват.
— Да, и аз усещам същото! — извикала жената на великана-людоед. — Сигурно е пак онова ужасно момче, което открадна торбата със златото и кокошката. Тогава то се е скрило в пещта.
Но когато отворила вратата, уви, Джак не бил там! Само няколко къса месо се препичали и цвърчали. Тогава тя се разсмяла и казала:
— Ние с тебе сигурно сме изглупели! Ами това е момчето, което ти хвана миналата нощ и аз ти го приготвих за закуска. Не, наистина сме глупаци да сбъркаме миризмата на умряло с миризмата на живо момче. Хайде, изяж си закуската, добри ми великане-людоеде!
Но великанът-людоед, при все че ядял с голям апетит печеното месо, не бил спокоен и започнал пак да вика:
— Ам, ам, ам.
И станал да претърсва долапите. Джак го втресло от страх да не би да се сети да погледне в казана.
Но той не погледнал. И когато свършил закуската, извикал на жена си:
— Донеси ми вълшебната арфа! Искам да се забавлявам.
Жена му донесла една малка арфа и я сложила на масата. А великанът-людоед се облегнал удобно на стола си и лениво казал:
— Пей!
И, о, чудо! Арфата започнала да пее. Искате да знаете за какво е пяла? Ами тя пеела за всичко! И така хубаво пеела, че Джак забравил да се страхува, а великанът-людоед забравил да мисли за ам, ам, ам и заспал.

И НЕ ХЪРКАЛ

Тогава Джак се измъкнал като мишка от казана, долазил на четири крака до масата, изправил се тихичко и грабнал арфата. Решен бил да я притежава.
Но щом я хванал, тя извикала доста силно:
— Господарю, господарю!
Великанът-людоед се събудил, видял Джак да се измъква и хукнал подире му.
Ех, какво надбягване почнало! Джак бил бърз, но крачките на великана-людоед били двойно по-големи. И при все че Джак криволичел като заек и двойно по-бързо бягал, все пак когато стигнал до бобеното стъбло, великанът-людоед бил само на десетина метра зад него. Нямало време за мислене. Джак просто се метнал на стъблото и заслизал колкото може по-бързо, а през това време арфата продължавала да вика с най-силен глас:
— Господарю! Господарю!
Едва слязъл на една четвърт от стъблото, и то толкова страшно се разклатило, че Джак насмалко да падне. Великанът-людоед започнал да слиза по стъблото и тежестта му така го разклатила, че то се запревивало като при буря. Джак разбрал, че борбата е на живот и смърт и затова слизал все по-бързо и все по-бързо и като се спускал, взел да вика:
— Майко! Майко! Донеси брадвата! Дай брадвата!
А майка му, за щастие била в задния двор с брадва в ръце, защото сечала дърва, и веднага се затичала, като мислела, че този път небето наистина е паднало. В този момент Джак стъпил на земята, пуснал арфата, която веднага запяла най-различни прекрасни песни, грабнал брадвата и силно ударил стъблото, което се разклатило и разлюляло като духнато от вятър.
— Внимавай! — извикал великанът-людоед и се притискал колкото може към стъблото.
Но Джак внимавал наистина и нанесъл такъв страшен удар на стъблото, че то заедно с великана-людоед се строполило на земята и великанът-людоед, разбира се, си счупил главата и умрял на място.
След това всички били много щастливи, защото имали злато да харчат, а когато болният баща се натъжавал, Джак изваждал арфата и й казвал:
— Пей!
О, прелест! Тя пеела за всичко под слънцето.
И Джак престанал постоянно да се удивлява и станал напълно полезен човек.
А последното бобено зърно още не е порасло. То е все още в градината. Чудя се дали някога ще порасне? И кое ли малко дете ще се покатери по стъблото му до небето? И какво ще намери това дете? Бог знае!

                   английска народна приказка

Имало едно време една стара свиня, която имала три малки прасенца и понеже нямала достатъчно храна за тях, тя им казала, че е по-добре да тръгнат по света да си търсят щастието.
Първо тръгнало най-голямото прасенце. И като припкало по пътя, срещнало един човек, който носел сноп слама. Много учтиво то помолило:
— Бъдете така добър, господине, дайте ми тази слама да си направя къща.
Като видял колко възпитано е прасенцето, човекът му дал сламата и то се заловило за работа и си построило хубава къща.
Когато къщата била готова, случило се да мине един вълк.
Той видял къщата и надушил прасенцето вътре.
Почукал на вратата и казал:
— Прасенце! Прасенце! Пусни ме да вляза! Пусни ме да вляза!
Прасенцето надзърнало през ключалката, видяло грамадните му лапи и отговорило:
— Не! Не! Не! И върха на зурличката ми няма да видиш!
Вълкът се озъбил и казал:
— Тогава ще пухтя и ще духтя, докато съборя къщата ти!
И наистина запухтял и задухал и къщичката се разхвърчала.
А вълкът изял прасенцето и продължил пътя си.
После и второто прасенце тръгнало и срещнало един човек, който носел наръч клонки, и учтиво го помолило:
— Бъдете така добър, господине, дайте ми тези клончета да си направя къщичка.
Като видял колко възпитано е прасенцето, човекът му дал клонките; и прасенцето се заловило за работа и си построило хубава къщичка.
Случило се, че когато къщичката била готова, вълкът минал край нея, видял я и надушил вътре прасенцето.
Почукал на вратата и казал:
— Прасенце! Прасенце! Пусни ме да вляза! Пусни ме да вляза!
Прасенцето надникнало през ключалката, видяло големите зъби на вълка и отговорило:
— Не! Не! И върха на зурличката ми няма да видиш!
Вълкът се озъбил и казал:
— Тогава ще пухтя и ще духтя, докато съборя къщичката ти!
И наистина задухал и запухтял, и къщичката се разхвърчала.
Вълкът изял прасенцето и продължил пътя си.
Накрая и третото прасенце тръгнало и срещнало един човек, който носел куп тухли, и учтиво го помолило:
— Бъдете така добър, господине, дайте ми тези тухли да си направя къщичка.
Като видял колко възпитано е прасенцето, човекът му дал тухлите и прасенцето си построило хубава къщичка.
И така се случило, че когато къщичката била готова, минал вълкът, видял къщичката и надушил вътре прасенцето.
Пак почукал на вратата и казал:
— Прасенце! Прасенце! Пусни ме да вляза!
Прасенцето надникнало през ключалката, видяло грамадните очи на вълка и отговорило:
— Не! Не! Не! И върха на зурличката ми няма да видиш!
— Тогава ще пухтя и ще духтя, докато съборя къщичката ти! — озъбил се вълкът.
И пак пухтял и духал. И пак пухтял и духал. И пухтял, пухтял и духал, духал, но къщичката не се съборила. Накрая така се задъхал, че не могъл вече ни да пухти, ни да духти. Тогава помислил малко и казал:
— Прасенце! Знам една нива, където винаги има чудесни репи.
— Наистина ли? — попитало прасенцето. — И къде е тя?
— Ще ти я покажа — казал вълкът, — ако си готово в шест часа утре сутринта, ще дойда да те взема да отидем заедно на нивата на Смит и ще си наберем репи за обяд.
— Много ти благодаря — казало прасенцето. — Ще бъда готово точно в шест часа.
Но прасенцето не се оставило да го измамят, то станало в пет часа, изтичало до чифлика на Смит, извадило си репи и вече закусвало с тях в дома си, когато вълкът почнал да хлопа на вратата му и да вика:
— Прасенце! Прасенце! Готово ли си?
— Готово ли? — казало прасенцето. — Какъв мързеливец си ти! Аз ходих на нивата и вече се върнах и сега имам пълна паница с репи за закуска.
Вълкът почервенял от яд, но решен да изяде прасенцето, отговорил безгрижно:
— Радвам се, че ти харесват, но знам нещо по-вкусно от тях.
— Наистина ли? — казало прасенцето. — И какво е то?
— Едно чудесно ябълково дърво в градината на Мери с най-сочните и най-сладките ябълки. Ако си готово в пет часа утре сутринта, ще дойда да те взема и да си наберем заедно ябълки.
— Много ти благодаря — казало прасенцето. — Сигурно ще бъда готово точно в пет часа.
Но на сутринта то рано-рано се разбързало и още нямало четири часа, когато тръгнало да си набере ябълки. Но и вълкът не се оставил втори път да го измамят и тръгнал също в четири часа. Прасенцето било напълнило едва до половината кошничката си, когато видяло вълкът да се задава по пътя, облизвайки уста.
— Здравей! — казал вълкът. — Вече си тука! Рано пиле! Хубави ли са ябълките?
— Много са хубави — казало прасенцето. — Ще ти хвърля една да опиташ.
То я хвърлило толкова далече, че докато вълкът я догонил, прасенцето успяло да скочи долу и да избяга в къщи с кошничката си.
Вълкът бил страшно разгневен. Но на другата сутрин отишъл до къщичката на прасенцето и с меден глас му казал:
— Прасенце! Прасенце! Ти си толкова умничко, че искам да ти купя армаган. Ако искаш да отидем заедно на панаира днес след обяд и ще си го получиш.
— Много ти благодаря — казало прасенцето. — Кога ще тръгнем?
— Точно в три часа — казал вълкът. — Гледай да бъдеш готово.
— Ще бъда готово преди три — подхилило се прасенцето.
И наистина било. То тръгнало същата сутрин, отишло на панаира, люляло се на люлка, много се забавлявало, купило си бутало за масло и припнало към дома си много преди три часа. Но точно когато стигнало върха на хълма — какво да види, — вълкът се изкачвал насреща му, задъхан и почервенял от гняв.
Нямало къде да се скрие освен в буталото за масло; намъкнало се вътре и тъкмо да го захлупи, буталото почнало да се търкаля надолу по хълма — тамбур-ламбур, тамбур-ламбур!
Разбира се, прасенцето заквичало вътре, а когато вълкът чул писъците и видял буталото да се търкаля срещу него — тамбур-ламбур, тамбур-ламбур — така се изплашил, че си подвил опашката и търтил да бяга.
Но все пак бил твърдо решен да си хапне прасенце за обяд, затова на другия ден отишъл до къщичката на прасенцето и се извинил, че не могъл да удържи обещанието си да отиде на панаира, защото нещо страшно, ужасно, кошмарно се спускало насреща му със страшен шум.
— О! — казало прасенцето — това трябва съм било аз! Скрих се в буталото, щом те видях да идваш, а то се търколи! Съжалявам, че съм те уплашил!
Това вече било твърде много. Силно разгневен, вълкът започнал да се върти около къщичката и да се кълне, че ще влезе през комина и ще изяде прасенцето за вечеря. Но докато се катерел до покрива, прасенцето наклало силен огън и сложило върху него един казан, пълен с вода, да заври. И когато вълкът започнал да се спуща през комина, прасенцето вдигнало капака и, „пльок“, вълкът паднал във врящата вода.
Прасенцето захлупило пак капака, сварило вълка и го изяло за вечеря.

                    английска народна приказка

Имало едно време три мечки, които живеели заедно в гората, в своята къща. Едната била Съвсем малка мечка, другата била Средно голяма мечка, а третата била Много голяма мечка. Всяка от тях си имала по една купа за овесена каша: една малка купичка за Съвсем малката мечка, друга средна купа за Средно голямата мечка и трета голяма купа за Много голямата мечка. И всяка си имала по един стол: един мъничък стол за Съвсем малката мечка, един средно голям стол за Средно голямата мечка и един голям стол за Много голямата мечка. И всяка си имала легло: едно мъничко легло за Съвсем малката мечка, едно средно голямо легло за Средно голямата мечка и едно голямо легло за Много голямата мечка.
Един ден, след като си сварили каша от овесени ядки за закуска и я изсипали в купите за овесена каша, те излезли в гората да се поразходят, докато кашата изстине, за да не си опарят устата, защото били много добро възпитани мечки. И докато те се разхождали, едно малко момиченце, което се казвало Златокоска и живеело от другата страна на гората, и било изпратено по някаква работа от майка си, минало край къщичката и погледнало през прозореца. А после надникнало и през ключалката, защото то било недобре възпитано малко момиченце. И като видяло, че няма никой в къщата, то натиснало бравата. Вратата не била заключена, защото мечките били добри мечки, никому не правели зло и смятали, че и на тях никой няма да им стори зло. И така Златокоска отворила вратата, влязла и много се зарадвала, като видяла на масата овесената каша. Ако била добре възпитано момиче, щяла да почака мечките да се върнат и тогава може би те щели да я поканят на закуска, защото били добри мечки — малко грубовати, като всички мечки, но пък много добри и гостоприемни. Но тя била безочливо, грубо момиченце, затова веднага се заловила за кашата.
Първо опитала кашата на Много голямата мечка, но кашата била много гореща за нея. После опитала кашата на Средно голямата мечка, но кашата била много студена за нея. Тогава отишла при кашата на Съвсем малката мечка, опитала я, а кашата не била нито много гореща, нито много студена, точно каквато трябва да бъде, и Златокоска я излапала цялата.
След това Златокоска, която била уморена, защото по пътя ловила пеперуди, вместо да бърза да изпълни поръчката на майка си, седнала на стола на Много голямата мечка, но той й се сторил много твърд, после седнала на стола на Средно голямата мечка, но той й се сторил пък много мек. И тогава тя седнала на стола на Много малката мечка, той не бил нито много твърд, нито много мек, а точно какъвто трябвало да бъде. И така тя седнала на него и седяла, докато седалката му се издънила и тя се изтърсила на земята; това много я ядосало, защото тя била лошо момиченце.
Но твърдо решена да си почине, Златокоска се качила по стълбите и влязла в спалнята на трите мечки. Първо легнала на леглото на Много голямата мечка, но възглавницата му била много висока за нея. После легнала в леглото на Средно голямата мечка, но мястото за краката й било много високо. Тогава тя легнала в леглото на Много малката мечка и нито за главата й, нито за краката й било много високо, а точно както трябва. Тогава тя се завила, сгушила се удобно и заспала дълбоко.
По това време трите мечки решили, че овесената им каша вече е изстинала достатъчно, за да могат да я изядат както трябва, и се върнали у дома си за закуска. Но невнимателната Златокоска била оставила лъжицата да стърчи в купата на Много голямата мечка.
— НЯКОЙ Е ПИПАЛ МОЯТА ОВЕСЕНА КАША! — казала Много голямата мечка със силния си груб, пресипнал глас.
Тогава Средно голямата мечка погледнала в своята купичка и видяла, че и нейната лъжица стърчи от кашата.
— НЯКОЙ Е ПИПАЛ МОЯТА ОВЕСЕНА КАША! — казала Средно голямата мечка със средно силен глас.
Накрая и Много малката мечка погледнала в своята купа, и там стърчала лъжицата, но я нямало овесената каша — цялата каша липсвала!
— НЯКОЙ Е ПИПАЛ МОЯТА ОВЕСЕНА КАША И Я Е ИЗЯЛ ЦЯЛАТА! — казала Много малката мечка със своя много слабичък глас.
Разбрали трите мечки, че някой е влизал в къщата им и е изял закуската на Много малката мечка. Почнали да се оглеждат наоколо. И ето — небрежната Златокоска не била поставила на място твърдата възглавница, когато ставала от стола на Много голямата мечка.
— НЯКОЙ Е СЯДАЛ НА МОЯ СТОЛ! — казала Много голямата мечка със силния си груб, пресипнал глас.
Небрежната Златокоска била бутнала на земята и меката възглавница на Средно голямата мечка.
— НЯКОЙ Е СЯДАЛ НА МОЯ СТОЛ! — казала Средно голямата мечка със средно силен глас.
— НЯКОЙ Е СЯДАЛ НА МОЯ СТОЛ И ГО Е ИЗДЪНИЛ! — казала Много малката мечка с много слабичък глас.
Тогава трите мечки решили, че трябва да претърсят навсякъде да не би това да е бил някой крадец. Качили се в спалнята си. Златокоска не била оставила на място възглавницата на Много голямата мечка.
— НЯКОЙ Е ЛЯГАЛ НА МОЕТО ЛЕГЛО! — казала Много голямата мечка със силния си груб, пресипнал глас.
А Златокоска била отместила и подложката за крака в леглото на Средно голямата мечка.
— НЯКОЙ Е ЛЯГАЛ НА МОЕТО ЛЕГЛО! — казала Средно голямата мечка със средно силен глас.
Но когато Много малката мечка погледнала леглото си, там подложката била на мястото си! И възглавницата била на мястото си.
А върху възглавницата — русата глава на Златокоска, която не била на мястото си, защото тя изобщо нямала работа там.
— НЯКОЙ Е ЛЯГАЛ В ЛЕГЛОТО МИ И ОЩЕ ЛЕЖИ! — казала Много малката мечка с много слабичък глас.
Златокоска чула в съня си силния, груб и пресипнал глас на Много голямата мечка, но така дълбоко спяла, че й се сторило, че сънува воя на вятъра и трясъка на гръмотевицата. Чула и гласа на Средно голямата мечка, но и той й се сторил като че някой бъбри на сън. Но когато чула гласа на Много малката мечка, който бил така развълнувано писклив, тя веднага се събудила. Седнала и като видяла трите мечки, изправени от едната страна на леглото, скочила от другата страна и се завтекла към прозореца. А прозорецът бил отворен, защото мечките, като всички добри домакини, винаги отваряли прозореца на спалнята си, когато ставали сутрин.
И така лошата, изплашена, малка Златокоска скочила от прозореца. И дали тя си е счупила врата при падането, или е избягала в гората и се е загубила там, или пък е намерила пътя и е яла бой за непослушанието си, никой не знае. Но трите мечки повече не я видели.

                английска народна приказка

Живял беден дървар с жена си и двете си деца, момченцето се казвало Хензел, а момиченцето Гретел. Той не изкарвал много за прехраната на семейството и когато веднъж в страната станала голяма скъпотия, не можел вече да припечелва дори за насъщния хляб. Като си легнал една вечер, мислите и грижите не му дали да заспи. Непрекъснато се въртял в леглото, пъшкал и накрая рекъл на жена си:
— Какво ще стане с нас? Как ще изхраним клетите си деца, като нямаме вече нищо за нас самите?
Нуждата направила коравосърдечна жената, тя не виждала никакво спасение, та отвърнала:
— Знаеш ли какво, мъжо? Рано-рано ще заведем децата вдън гората. Ще им накладем огън и ще дадем на всяко по един къшей хляб в ръката, после ще отидем да си гледаме работата и ще ги оставим сами. Те няма да намерят пътя, за да се върнат в къщи, и така ще се отървем от тях.
— Не, жено — рекъл мъжът, — не мога да сторя това. Как ще ми даде сърце да оставя децата си сами в гората? Та дивите зверове скоро ще ги намерят и ще ги разкъсат!
— Колко си глупав! — рекла тя. — Тогава и четиримата ще измрем от глад и на тебе не остава нищо друго, освен да приготвиш дъските за ковчезите.
И не го оставила на мира, докато накрая не се съгласил.
— Но все пак жал ми е за клетите деца — рекъл мъжът.
Двете деца също не могли да заспят от глад и чули какво рекла мащехата на бащата. Гретел заплакала с горчиви сълзи и рекла на Хензел:
— Свършено е вече с нас.
— Мълчи, Гретел — отвърнал Хензел, — не се тревожи, аз ще измисля нещо.
И щом старите заспали, той станал, облякъл палтенцето си, отворил вратата и се измъкнал навън. Месечината греела много ярко и белите камъчета, насипани пред къщата, лъщели като парици. Хензел се навел и напълнил с камъчета джобовете си. После пак се прибрал вътре и рекъл на Гретел:
— Успокой се, мила сестрице, заспи и нямай грижа за нищо.
И сам се мушнал отново в леглото си.
В зори, още преди изгрев слънце, влязла жената и събудила двете деца.
— Ставайте, ленивци! Ще вървим в гората за дърва. — После дала на всяко по къшей хляб и рекла:
— Това ви е за обяд. Ако го изядете по-рано, друго няма да видите.
Гретел мушнала двата къшея под престилката си, защото джобовете на Хензел били пълни с камъчета. После всички заедно тръгнали за гората.
Като вървели малко, Хензел се спрял и погледнал назад към къщата. Той направил това на няколко пъти. Накрая баща му рекъл:
— Хензел, какво току се спираш и гледаш назад? Внимавай, гледай в краката си.
— Ох, татко — отвърнал Хензел, — гледам бялото котенце, качило се е на покрива да ми каже сбогом.
Жената рекла:
— Глупако, това там не е твоето котенце, а утринното слънце, което е огряло вече комина.
Ала Хензел не гледал котенцето, ами всеки път изваждал от джоба си по едно от лъскавите камъчета и го пускал на пътя.
Като стигнали насред гората, бащата рекъл:
— Хайде, деца, съберете дръвца да ви наклада огън, та да не ви е студено.
Хензел и Гретел събрали вършинак и натрупали цяла малка планина. Запалили вършинака, лумнал доста висок пламък и жената рекла:
— Деца, легнете сега край огъня и си починете, ние ще отидем да насечем дърва. Като свършим, ще дойдем да ви вземем.
Хензел и Гретел седнали край огъня и като станало пладне, всяко изяло къшей хляб. И понеже чували ударите на брадвата, мислели, че баща им е наблизко. Но това не било брадва, а отсечен клон, който бащата вързал на едно изсъхнало дърво, за да го люшка и блъска вятъра.
Седели така дълго време, очите им натежали от умора и двамата заспали дълбоко, а когато най-сетне се събудили, било тъмна нощ.
Гретел се разплакала и рекла:
— Как ще излезем сега от гората?
Но Хензел я успокоил:
— Почакай малко! Месечината скоро ще изгрее и тогава лесно ще намерим пътя.
И щом пълната месечина изгряла, Хензел уловил сестричето си за ръка и тръгнал по дирята от камъчета, които лъщели като току-що насечени парици и им показвали пътя. Вървели децата цяла нощ и призори стигнали до бащината къща. Похлопали на вратата, майката отворила и като видяла, че вън стоят Хензел и Гретел, рекла:
— Лоши деца, защо спахте толкова дълго в гората?
— Помислихме, че не искате да се приберете.
Ала бащата се зарадвал, защото му било много тежко на сърцето, че ги оставил сам-самички в гората.
Не минало дълго време, немотията пак ги притиснала и децата чули една нощ, че в леглото мащехата рекла на бащата:
— Пак изядохме всичко, имаме още половин хляб и после песента ни ще бъде изпята. Трябва да махнем децата, ще ги заведем по-навътре в гората, та да не могат вече да намерят пътя. Няма друго спасение за нас.
Дожаляло много на бащата и той рекъл:
— По-добре ще бъде да разделим и последния залък с децата си.
Но жената не слушала какво говори той, хокала го и му натяквала. А който се е хванал на хорото, трябва да играе докрай — тъй като отстъпил веднъж, бащата трябвало да отстъпи и тоя път.
Децата били още будни и чули разговора. И щом родителите заспали, Хензел пак станал, искал да излезе навън и да събере камъчета като миналия път, но майката била заключила вратата и Хензел не можел да излезе. Но успокоил сестричето си, като рекъл:
— Не плачи, Гретел, и спи спокойно, аз ще измисля нещо.
Рано сутринта, жената влязла при децата и ги накарала да станат. Дала им пак по къшей хляб, но той сега бил по-малък, отколкото миналия път. Като тръгнали за гората, Хензел го наронил в джоба си, после взел да се спира често и да пуска по една троха на земята.
— Хензел, какво току се спираш и гледаш назад? — попитал бащата. — Върви си из пътя!
— Гледам гълъбчето си, кацнало е на покрива да ми каже сбогом — отвърнал Хензел.
— Глупако — рекла мащехата, — това там не е твоето гълъбче, а утринното слънце, което е огряло вече комина.
Но Хензел лека-полека пуснал всички трохи по пътя.
Майката завела децата още по-навътре в гората, дето кракът им никога не бил стъпвал. Пак наклали голям огън и тя им рекла:
— Деца, седнете тук и ако сте уморени, можете да поспите малко. Ние ще отидем да насечем дърва и щом свършим довечера, ще дойдем да ви вземем.
Като станало пладне, Гретел поделила хляба си с Хензел, който изронил своя къшей по пътя. После заспали и вечерта минала, но никой не дошъл при клетите деца. Те се събудили посред нощ в тъмнината, но Хензел успокоил сестричето си:
— Гретел, почакай да изгрее месечината. Ще видим тогава трохите, които пръснах, те ще ни покажат пътя за дома.
Изгряла месечината и те тръгнали да дирят трохите, но не намерили нито една, защото хилядите птици, които летят в гората и над полето, били ги изкълвали. Хензел рекъл на Гретел:
— Все някак ще намерим пътя. — Но не го намерили.
Вървели цялата нощ и на другия ден от сутринта до вечерта, но не могли да излязат от гората, пък и много огладнели, защото изяли само няколко ягоди, които намерили в тревата. И тъй като били толкова уморени, че нозете им не ги държали вече, легнали под едно дърво и заспали.
Дошло третото утро, откак били напуснали бащината къща. Тръгнали пак, но навлизали все по-навътре в гората и ако скоро не им дойдела помощ, щели да загинат от глад и жажда.
Като станало пладне, видели на един клон хубава снежнобяла птичка, която пеела тъй сладко, че те се спрели да послушат. Скоро птичката свършила песента си, разперила крилца и литнала пред децата. Те тръгнали подире й и стигнали до една къщичка, а птичката кацнала на покрива. Като се приближили съвсем, децата видели, че къщичката е направена от хляб и покрита с козунак, а прозорците са от чиста захар. Хензел рекъл:
— Сега можем да се наядем здравата. Аз ще изям едно късче от покрива, а ти, Гретел, хапни от сладкия прозорец.
Хензел протегнал ръце нагоре и си отчупил малко от покрива да опита вкуса му, а Гретел застанала пред стъклата и почнала да хрупа от тях. В същия миг от стаята се обадил тънък глас:
— Кой от къщичката хрупа? Аз ръцете му ще счупя.
Децата отвърнали:
— Никой, никой! Силен вятър къщичката поразклати. — И продължили спокойно да ядат. Хензел, на когото покривът много се усладил, си отчупил голям къс, а Гретел избила цяло кръгло прозоречно стъкло, седнала на тревата и го изхрускала.
Изведнъж вратата се отворила и от къщичката се измъкнала една стара, много стара жена, която се подпирала на патерица. Хензел и Гретел тъй се изплашили, че изпуснали, каквото държали. Старицата пък заклатила глава и рекла:
— Ай, кой ви доведе тука, мили деца? Влезте и останете, никой няма да ви стори зло.
Уловила ги за ръце и ги завела в къщичката си. Сладко ги нагостила, дала им мляко и палачинки със захар, ябълки и орехи. После им нагласила две хубави легла с бели завивки, Хензел и Гретел си легнали в тях и им се сторило, че се намират в облаците.
Но старицата само се престорила на гостоприемна, а в действителност била зла вещица, която дебнела децата и направила хлебната къща само за да ги примами. Когато Хензел и Гретел наближили къщичката, вещицата се изсмяла злобно и рекла подигравателно: Пипнах ги, няма да ми избягат.
Рано-рано сутринта, преди още децата да се събудят, тя станала и като видяла как двете деца с пълни, румени бузки спят спокойно, измърморила под нос:
— Ще ми се усладят, като ги изям.
Сграбчила Хензел със съсухрената си ръка, завела го в една малка кошара и затворила вратата й с решетка. Той пищял, та се късал, но нищо не му помогнало.
После отишла при Гретел, раздрусала я, за да я събуди, и викнала:
— Ставай, мързелано, донеси вода и сготви нещо хубаво на братчето си. Затворила съм го в кошарата да се угои. Щом се угои, ще го изям.
Гретел заплакала горчиво, но всичко било напусто — трябвало да направи, каквото й наредила злата вещица.
Почнали да готвят най-вкусните гозби за клетия Хензел, а Гретел трябвало да се задоволява с остатъците. Старицата се дотътряла всяка заран до кошарата и викала:
— Хензел, подай пръстче да видя дали скоро ще се у гоиш!
Но Хензел й подавал едно кокалче и старицата, чиито очи били помътнели, та не виждала, мислела, че пипа пръстите на Хензел, и се чудела защо още не се угоява. Като минал един месец и Хензел си оставал все така мършав, тя загубила търпение и решила да не чака по-дълго.
— Хей, Гретел — викнала тя на момичето, — поразмърдай се и донеси вода. Утре ще заколя Хензел, все едно дали се е угоил или е останал мършав, и ще го сготвя.
Ах, как плакало клетото сестриче, като носело водата, и как се търкаляли сълзите по страните му!
От никъде не иде помощ викнало то. По-добре да бяха ни изяли дивите зверове в гората, щяхме поне да умрем заедно!
— Стига си хленчила — рекла старицата, — нищо няма да ти помогне.
Рано сутринта Гретел излязла да окачи котела с водата над огнището и да накладе огън.
— Първо ще опечем хляба — рекла старицата, — аз напалих вече пещта и замесих тестото.
Избутала тя клетата Гретел навън до пещта, от която вече избивали пламъци, и рекла:
— Пъхни се вътре и виж дали е добре напалена, та да метнем хляба.
Наумила си била, щом Гретел влезе в пещта, да затвори вратичката, та момичето да се опече. Вещицата искала да изяде и нея. Но Гретел разбрала какво искала да стори вещицата и рекла:
— Не зная как да постъпя, как да вляза вътре?
— Глупава си като гъска — рекла старицата. — Отворът е толкова широк, че и аз бих могла да вляза, виж!
Дотътрила се до пещта и пъхнала главата си в отвора. В същия миг Гретел я блъснала тъй силно, че тя влетяла вътре, а Гретел бързо затворила желязната вратичка и спуснала резето. Ех, като заревала вещицата, да ти настръхнат косите! Но Гретел побягнала оттам и злата вещица изгоряла.
А Гретел се завтекла право при Хензел, отворила кошарата и викнала:
— Хензел, спасени сме, старата вещица умря!
Хензел изхвръкнал като птиче из клетката, когато му отворят вратичката. Колко се радвали, колко се прегръщали, колко скачали и се целували! И тъй като нямало вече от какво да се страхуват, влезли в къщичката на вещицата, дето във всеки ъгъл имало ракли с бисери и драгоценни камъни.
— Тези са по-хубави от нашите камъчета — рекъл Хензел и натурял в джобовете си толкова, колкото се побрали.
И Гретел викнала:
— Ще взема и аз малко да занеса у дома — и напълнила престилчицата си.
— А сега да вървим — рекъл Хензел, — да напуснем омагьосаната гора.
Вървели няколко часа и стигнали до една широка река.
— Не ще можем да минем на другия бряг, не виждам никакъв мост — рекъл Хензел.
— Лодка също няма — добавила Гретел, — но там плува една бяла патица. Ако я помоля, тя сигурно ще ни помогне да минем отвъд.
И викнала:
— Пате, пате, бяло пате, молим ти се аз и бате: на гърба си як вземи ни, та реката да преминем.
Дошла патицата, яхнал я Хензел и рекъл на сестричето си да седне до него. Но Гретел отвърнала:
— Не, ще бъде много тежко на патето. Нека ни пренесе един по един.
Патето така и направило. А като се намерили отвъд и повървели малко, гората почнала да им се струва все по-позната и накрая съзрели отдалеко бащината си къща. Тогава се затичали, втурнали се в стаята и запрегръщали баща си и майка си. Мъжът и жената не видели бял ден, откак оставили децата си в гората. Гретел изтърсила престилчицата си, та бисерите и драгоценните камъни се затъркаляли из стаята, а Хензел вадел от джобовете си шепа след шепа скъпоценности. Дошъл краят на всичките им грижи и те заживели много радостно.

                  Братя Грим

Имало някога едно малко сладко момиченце. Всеки го обиквал от пръв поглед, но най-много го обичала баба му, която всеки път се чудела какво да даде на детето. Веднъж му подарила шапчица от червено кадифе, която му стояла тъй хубаво, че то не искало да носи друга и затова хората почнали да го наричат Червената шапчица.
Един ден майка му рекла:
— Червена шапчице, ето ти малко козунак и едно шише вино. Занеси ги на баба си, защото тя е болна и немощна и трябва да се подкрепи. Тръгни, докато слънцето не е почнало да прежуря, върви мирно и тихо и не се отбивай от пътя, защото може да паднеш, да строшиш шишето и да оставиш баба си без вино. А щом влезеш в стаята й, недей забравя да поздравиш с „Добро утро“ и не любопитствувай да видиш какво става край тебе.
— Ще направя всичко така, както ми поръча, мамо — рекла Червената шапчица и подала ръчичка на майка си за сбогом.
Бабата живеела чак в гората, на половин час път от селото. И когато Червената шапчица навлязла в гората, срещнал я вълкът. Но Червената шапчица не знаела, че той е свиреп звяр, и затова никак не се изплашила.
— Добър ден, Червена шапчице — рекъл той.
— Добър ден, Кумчо Вълчо.
— Къде си се запътила рано-рано, Червена шапчице?
— У баба.
— Какво носиш в престилката?
— Козунак и вино. Козунака месихме вчера за болната ми и немощна баба — да похапне и да се подкрепи.
— Къде живее баба ти, Червена шапчице?
— Още четвърт час път навътре в гората: къщата й е под трите високи дъба, а малко по-надолу е лещакът, сигурно го знаеш — рекла Червената шапчица.
„Малкото и крехко момиченце е добра хапка, сигурно е по-вкусно от старицата — рекъл си на ума вълкът, — но трябва да подхвана хитро работата, та да излапам и двете.“
Повървял малко редом с Червената шапчица, а после рекъл:
— Червена шапчице, я виж какви хубави цветя има наоколо! Защо не поглеждаш какво става край тебе? Струва ми се дори, че не чуваш как сладко пеят птичките. Вървиш право напред, като че си тръгнала на училище, а тука, в гората, е толкова весело!
Дигнала очи Червената шапчица, видяла как слънчевите лъчи се провират игриво Между листата на дърветата и как земята е осеяна с хубави цветя и си рекла: „Ще зарадвам баба, ако й занеса китка свежи цветя; още е толкова рано, че пак ще стигна навреме“.
Отбила се от пътя и влязла в гората да подири цветя; но щом откъснела някое, зървала по-надалеко друго още по-хубаво, спускала се към него и така навлизала все по-навътре и по-навътре в гората.
А вълкът отишъл право към къщата на бабата и похлопал на вратата.
Кой е там?
— Аз съм, бабо, Червената шапчица, нося ти козунак и вино. Отвори!
— Натисни ръчката! — викнала бабата. — Съвсем без сили съм, не мога да стана от леглото.
Натиснал вълкът ръчката, вратата се отворила и той, без дума да продума, отишъл право към леглото на бабата и я нагълтал цяла. После облякъл нейни дрехи, сложил нейна домашна шапчица на главата си, мушнал се в леглото и дръпнал завесата пред него.
А Червената шапчица все тичала за цветя и когато набрала толкова много, че не могла да носи повече, сетила се за баба си и отново се запътила към нея. Позачудила се, че вратата е отворена, а като влязла в стаята, всичко вътре й се сторило някак странно, та си помислила: „Друг път ми е толкова приятно у баба, а днес, кой знае защо, ми става страшно!“
— Добро утро! — викнала тя, но никой не й отговорил.
Отишла тогава до леглото и дръпнала завесата. Бабата лежала в леглото, но била нахлупила шапчицата ниско над лицето си и имала много чудноват вид.
— Ой, бабо, колко са ти големи ушите!
— Да те чувам по-лесно.
— Ой, бабо, колко са ти големи очите!
— Да те виждам по-лесно.
— Ой, бабо, колко са ти големи ръцете!
— Да те сграбча по-лесно.
— Ой, бабо, колко е голяма устата ти!
— Да те изям по-лесно.
Още не издумал всичко, скочил вълкът изведнъж от леглото и нагълтал клетата Червена шапчица цяла-целеничка.
Уталожил вълкът глада си, мушнал се пак в леглото, заспал и захъркал тъй силно, че се чувало чак навън. Точно по това време край къщата минал един ловец и си рекъл: „Старицата хърка много силно, трябва да видя да не й се е случило нещо лошо“. Влязъл в стаята, спрял се до леглото и видял в него вълка.
— Тук ли трябваше да те намеря, стари злосторнико? — викнал той. — Отдавна те диря.
Дигнал пушката и се прицелил, но му минало през ума, че вълкът може да е нагълтал бабата и едва ли ще му се удаде да я спаси. Не гръмнал, ами взел една ножица и почнал да разпаря търбуха на вълка. Като го поразпорил малко, пред очите му светнала Червената шапчица; рязнал още малко и ето че момиченцето изскочило и рекло:
— Ой, колко бях се изплашила! В корема на вълка беше ужасно тъмно.
После излязла жива и бабата, но едва-едва дишала. Червената шапчица донесла няколко едри камъни и напълнили с тях търбуха на вълка. Събудил се той след малко, рекъл да скочи от леглото и да побегне, но камъните били толкова тежки, че той се строполил на земята, пребил се и умрял.
Зарадвали се тримата много. Ловецът одрал кожата на вълка и си отишъл у дома, бабата изяла козунака и изпила виното, които й била донесла Червената шапчица, и се подкрепила, а Червената шапчица си рекла: „Докато съм жива друг път няма вече да се отбивам от пътеката и да навлизам в гората, щом мама не ми позволява“.
Някои разправят, че веднъж Червената шапчица пак тръгнала да носи нещо печено на старата си баба, заговорил я друг вълк и искал да я отбие от пътя. Но Червената шапчица не го послушала, продължила все напред и казала на баба си, че я срещнал вълк и й рекъл „добър ден“, но в очите му святкала злоба.
— Ако не бяхме на главния път, сигурно щеше да ме изяде.
— Ела да заключим вратата, та да не може да влезе — рекла бабата.
След малко вълкът похлопал и викнал:
— Бабо, отвори! Аз съм, Червената шапчица, нося ти нещо печенко.
Ала двете се спотайвали вътре и не отворили вратата. Повъртял се сивокожият звяр около къщата, повъртял се, па накрая скочил на покрива: решил да почака, докато привечер Червената шапчица тръгне за дома си, та да се примъкне подире й и да я изяде в тъмното. Ала бабата разбрала какво си е наумил.
Пред къщата имало голямо каменно корито и бабата рекла на момиченцето:
— Червена шапчице, вчера варих наденици. Вземи ведрото и излей водата от тях в коритото!
Носила Червената шапчица вода, носила, докато напълнила голямото, много голямо корито чак догоре. Миризмата от надениците блъснала вълка в носа, той почнал да души и да гледа надолу, и накрая вратът му се източил и станал толкова дълъг, че вълкът не можел вече да се задържи и почнал да се пързаля. Плъзнал се от покрива, паднал право в голямото каменно корито и се удавил.
И после Червената шапчица тръгнала весело назад към къщи и никой не й сторил нищо лошо.

                       Братя Грим