Дневникът на Приказната Фея

Под едно дърво пред къщата бе наредена маса, на която Мартенския Заек и Шапкаря пиеха чай. Между тях имаше една Катерица, заспала дълбоко; върху нея, сякаш бе възглавница, и двамата бяха облегнали лакти и приказваха.
„Много неудобно за Катерицата — помисли си Алиса. — Но сигурно не чувствува нищо, щом е заспала.“
Масата беше голяма, но и тримата бяха притиснати на единия й край.
— Няма място! Няма място! — извикаха те, като видяха, че Алиса иде.
— Има много място! — каза Алиса възмутена. И тя седна в едно голямо кресло на другия край на масата.
— Ще пиете ли малко вино? — покани я Мартенския Заек.
Алиса огледа масата, ала на нея имаше само чай.
— Не виждам никакво вино — забеляза тя.
— Няма вино — рече Мартенския Заек.
— Тогаз не беше толкова учтиво от ваша страна да ми предложите да пия — каза Алиса ядосана.
— Не беше толкоз учтиво от ваша страна да седнете, без да сте поканена — рече Мартенския Заек.
— Не знаех, че масата е ваша — каза Алиса. — Наредена е за повече от трима.
— Косата ви трябва да се подстриже — каза Шапкаря. Той се бе загледал в Алиса с голямо любопитство и това бяха първите му думи.
— Трябва да се научите да не правите забележки на хората — отсече строго Алиса. — Вие сте невъзпитан.
Шапкаря отвори широко очи, като чу това, ала каза само:
— Защо гарванът прилича на писалищна маса?
„Ето, сега ще се позабавляваме! — помисли Алиса. — Радвам се, че почнаха да задават гатанки.“
— Мисля, че мога да отгатна — добави тя гласно.
— Значи мислите, че можете да кажете отговора? — рече Мартенския Заек.
— Точно тъй — отвърна Алиса.
— Тогаз кажете туй, което мислите — продължи Мартенския Заек.
— Това и правя — бърже отвърна Алиса. — Поне… поне мисля туй, което казвам… то е все едно, нали…
— Ни най-малко не е все едно! — каза Шапкаря. — Та вие значи искате да кажете, че „Аз виждам туй, което ям“ е все едно като „Аз ям туй, което виждам“!
— Значи искате да кажете — добави Мартенския Заек, — че „Аз харесвам туй, което получавам“ е все едно като „Аз получавам туй, което харесвам“!
— Значи искате да кажете — добави Катерицата, която изглежда говореше в съня си, — че „Аз дишам, когато спя“ е все едно като „Аз спя, когато дишам“!
— Все едно е при тебе — каза Шапкаря.
Тук разговорът се прекъсна и те замълчаха, докато Алиса се мъчеше да си припомни всичко, което знаеше за гарваните и за писалищните маси; което всъщност не бе много нещо.
Шапкаря пръв наруши мълчанието.
— Кой сме днес? — запита той, като се обърна към Алиса.
Беше извадил часовник от джоба си, гледаше го обезпокоено, поклащаше го от време на време и го слагаше до ухото си.
Алиса помисли и сетне каза:
— Четвърти.
— Два дни назад! — въздъхна Шапкаря. — Казах ти, че масло не помага! — добави той, като погледна яростно Мартенския Заек.
— Беше най-хубавото масло — отвърна Мартенския Заек тихо.
— Да, но и трохи навярно са паднали вътре — изръмжа Шапкаря. — Не трябваше да го слагаш с ножа за хляб!
Мартенския Заек взе часовника и мрачно го погледна. Сетне го натопи в своята чаша чай и пак го погледна. Ала нищо по-добро не му хрумна и той повтори:
— Беше най-хубавото масло, знаеш много добре!
Алиса гледаше с голямо любопитство, надвесена над рамото му.
— Какъв смешен часовник! — каза тя. — Показва дните и месеца, а не колко е часът!
— Защо пък да показва колко е часът! — промърмори Шапкаря. — Вашият часовник показва ли коя година сме?
— Разбира се, че не — отговори с готовност Алиса. — Но то е, защото стои толкоз дълго време на същата година!
— Такъв е случаят и с моя — каза Шапкаря.
Алиса страшно се обърка. Забележката на Шапкаря изглеждаше съвсем безсмислена, а все пак беше казана на разбран език.
— Не разбирам — каза тя колкото се може по-учтиво.
— Катерицата пак заспа — каза Шапкаря и изля малко горещ чай на носа й.
Катерицата нетърпеливо поклати глава и без да отвори очи, рече:
— Разбира се, разбира се! Точно това исках и аз да кажа.
— Отгатнахте ли вече гатанката? — запита Шапкаря, като се обърна към Алиса.
— Не, отказвам се — отговори Алиса. — Какъв е отговорът?
— Нямам ни най-малка представа — каза Шапкаря.
— И аз нямам — рече Мартенския Заек. Алиса въздъхна уморена.
— Мисля, че бихте могли да употребите времето си за нещо по-полезно — каза тя, — отколкото да го хабите, като задавате гатанки, които нямат отговори.
— Ако познавахте времето тъй добре, както аз го познавам — каза Шапкаря, — нямаше да кажете, че го хабим. Времето е личност. Не може да се хаби една личност.
— Не разбирам какво искате да кажете — учуди се Алиса.
— Разбира се, че не! — възнегодува Шапкаря, като отхвърли глава назад. — Дори бих се осмелил да кажа, че никога не сте говорили с времето!
— Може би не — предпазливо отвърна Алиса. — Но зная, че трябва да спазвам времето, като удрям с крак, когато се уча да пея.
— А, ето защо — каза Шапкаря. — То не обича да го бият. А ако се отнасяш добре с него, ще направи с часовника, каквото поискаш. Например, да кажем, че е осем часът сутринта, тъкмо време за училище. Само трябва да пошепнеш на времето и за миг показалецът на часовника ще се завърти! Един и половина, време за обяд!
— Де да беше! — си рече шепнешком Мартенския Заек.
— Славно щеше да бъде, разбира се — каза Алиса замислена. — Но тогаз… знаете, не бих била гладна…
— Не веднага може би — каза Шапкаря. — Но вие можете да задържите показалеца на един и половина, докогато искате.
— Вие тъй ли правите? — запита Алиса.
Шапкаря тъжно поклати глава.
— Уви, не! — отговори той. — Ние се скарахме миналата година през месец март — тъкмо преди той да полудее, знаете (като посочи с лъжица Мартенския Заек)… беше на големия концерт, уреден от Царицата Сърце. И аз трябваше да изпея: „Бръм, бръм, пчелице златна, дириш цветя ли…“ Знаете ли песента?
— Слушала съм нещо такова — отговори Алиса.
— Продължава, знаете — добави Шапкаря, — ей тъй: „Бръм, бръм, пчелице златна, в чайника падна…“
Тук Катерицата се размърда и почна да пее в съня си: „Бръм, бръм, бръм, бръм…“
Трябваше да я ощипят, за да спре.
— Едвам бях свършил първия куплет, когато Царицата скочи и извика: „Той ни убива времето! Отсечете му главата!“
— Това е дивашко! — възкликна Алиса.
— И оттогаз — тъжно продължи Шапкаря — то отказва да направи туй, за което го моля! Сега е винаги шест часът!
Бляскава мисъл озари Алиса.
— Затова ли има толкоз много прибори за чай на масата? — попита тя.
— Да, затова — отговори Шапкаря с въздишка. — Винаги е време за чай и ние няма кога да измием приборите.
— Значи непрестанно се местите наоколо? — запита Алиса.
— Точно тъй — отговори Шапкаря, — щом се изцапат приборите, и ние се преместваме.
— Но какво се случва, като стигнете пак до началото? — осмели се да попита Алиса.
— Не може ли да говорим за нещо друго — ги прекъсна Мартенския Заек, като се прозина. — Дотегна ми това. Предлагам младата госпожица да ни разкаже някоя приказка.
— Боя се, че не зная нито една — каза Алиса, доста уплашена от това предложение.
— Тогава Катерицата ще ни разправи! — извикаха и двамата — Събуди се, Катеричке!
И те едновременно я ощипаха от двете страни. Катерицата бавно отвори очи.
— Аз не спях — рече тя със слаб и дрезгав глас. — Чух, другари, всяка дума, която казахте!
— Разкажи ни приказка! — рече Мартенския Заек.
— Да, моля ви се! — каза Алиса.
— Започвай, по-бърже — я подкани Шапкаря, — иначе пак ще заспиш!
— Имало едно време три сестри — започна бързо Катерицата. — Казвали се Мими, Нини и Лили и живеели на дъното на един кладенец…
— С какво се хранели? — запита Алиса, която винаги се грижеше за яденето и пиенето.
— Хранели се със сироп — отговори Катерицата, като помисли малко.
— Не е възможно, много добре знаете — забеляза Алиса учтиво. — Биха се разболели.
— Те били болни — рече Катерицата, — много болни!
Алиса се помъчи да си представи този необикновен начин на живеене, но не можа да го проумее и зададе нов въпрос:
— Но защо живеели на дъното на кладенеца?
— Налейте си още малко чай — рече много сериозно Мартенския Заек на Алиса.
— Аз изобщо не съм пила — отвърна докачено Алиса. — Как мога да си налея още?
— Искате да кажете, че не можете да си налеете по-малко от нищо — каза Шапкаря. — То е лесно да си налеете, щом не сте си налели досега.
— Никой не ви пита за вашето мнение — отсече Алиса.
— Кой прави сега забележки на другите? — запита тържествуващ Шапкаря.
Алиса не знаеше какво да отговори, но си наля малко чай и си взе хляб с масло. Сетне се обърна към Катерицата и повторно запита:
— Защо живеели на дъното на кладенеца?
Катерицата пак помисли и рече:
— Защото от него извирал сироп.
— Няма такъв кладенец! — започна Алиса много ядосана, но Мартенския Заек и Шапкаря я прекъснаха: „Шт! Шт!“
А Катерицата забеляза намръщено:
— Щом не можете да се държите прилично, сама довършете приказката!
— Не, моля ви се, продължете! — замоли се Алиса. — Няма да ви прекъсвам. Може да има един такъв кладенец.
— Един ли! — възмути се Катерицата.
Но тя се съгласи да продължи приказката.
— И тъй, тия три малки сестри… се учели да чертаят, знаете…
— Какво черпели? — запита Алиса, недочула добре и забравила обещанието си.
— Сироп — рече Катерицата разсеяно.
— Искам чиста чаша — прекъсна ги Шапкаря. — Да се преместим по-нататък.
Той се премести, като казваше това, и Катерицата го последва. Мартенския Заек зае мястото на Катерицата, а Алиса с леко нежелание — мястото на Мартенския Заек. Само Шапкаря спечели, като се премести. На Алиса се падна място по-лошо и от предишното, тъй като Мартенския Заек току-що бе разлял чашата с мляко в чинията си.
Алиса не искаше да обиди Катерицата още веднъж и затова почна много предпазливо.
— Но аз не разбирам. Откъде черпели сиропа?
— Нали може да се черпи вода от кладенец за вода? — каза Шапкаря. — Защо тогава да не се черпи сироп от кладенец за сироп, а, глупачко?
— Но те били вътре, в кладенеца — каза Алиса на Катерицата, без да обръща внимание на Шапкаря.
— Разбира се, били — потвърди Катерицата.
— Ами как можели да дишат? — запита Алиса.
— Не можели да пишат — отвърна Катерицата. Този отговор така обърка Алиса, че тя остави Катерицата да говори доста дълго, без да я прекъсва.
— Те се учели да рисуват — продължи Катерицата, като се прозяваше и търкаше очи, примряла за сън — и рисували разни неща… всичко, което започва с буквата М…
— Защо с М? — попита Алиса.
— Защо не? — рече Мартенския Заек.
Алиса млъкна. По това време Катерицата бе вече затворила очи и заспиваше. Но Шапкаря я ощипа; тя пак се събуди, извика слабо и продължи:
— …всичко, което започва с буквата М, като например: мишемор, месечина, мисъл и множество, знаете… казва се и малцинство… А вие виждали ли сте някога картина на множество?
— Наистина, сега вие ме питате… — каза объркано Алиса — не мисля, че…
— Тогаз не говорете — отсече Шапкаря.
Алиса не можа да понесе тази обида. Тя стана и отвратена напусна масата.
Катерицата начаса заспа, а и другите не й обърнаха ни най-малко внимание, макар Алиса да се обърна един-два пъти с надежда, че ще я повикат назад.
Алиса се обърна за последен път и видя как те се опитваха да пъхнат Катерицата в чайника.
„Каквото ще да става, не отивам там още веднъж! — си каза Алиса, като навлезе в гората. — Никога не съм виждала такава закуска!“
Тъкмо изрече това и забеляза, че в едно от дърветата има врата.
„Чудно нещо! — каза си тя. — Но днес всичко е чудно. Мисля, най-добре ще бъде веднага да вляза.“
И Алиса влезе.
Тя пак се намери в дългата зала, и то близо до стъклената масичка
„Тоя път ще внимавам“ — си каза Алиса, взе малкия златен ключ и отключи вратата, която води към градината.
Сетне почна да гризе от гъбата (скрила си беше малко в джоба), докато стана около тридесет и пет сантиметра висока. После мина през тесния проход. И сетне — намери се най-подир в хубавата градина, сред ярките цветя и хладните водоскоци.


              Луис Карол

Алиса застана пред къщата, зачудена какво да прави, когато от гората неочаквано изтърча лакей в ливрея (тя го взе за лакей, защото носеше ливрея, инак, ако се съдеше по лицето му, би го нарекла риба) и силно похлопа с перките си на вратата. Отвори я друг лакей, също в ливрея, с кръгло лице и очи, големи като на жаба. Алиса забеляза, че и двамата имаха напудрена коса, която падаше на дълги къдри. Тя искаше много да узнае какво значи всичко това и се приближи, за да подслуша.
Лакеят-риба измъкна изпод мишницата си грамадно писмо, голямо едва ли не колкото самия него, и го предаде на другия, като каза важно:
— За Херцогинята. Покана от Царицата за игра на крокет.
Лакеят-жаба повтори също важно, само че измени малко реда на думите:
— От Царицата. Покана за Херцогинята за игра на крокет.
После те се поклониха дълбоко и къдрите им се уплетоха едни в други.
Алиса им се смя толкова много, че от страх да не я чуят побягна назад в гората. Когато отново надзърна, лакеят-риба бе изчезнал, а другият седеше на земята близо до вратата и опулено гледаше към небето.
Алиса боязливо се приближи до вратата и похлопа.
— Напразно хлопаш — каза Лакея, — и то по две причини. Първо, защото и аз съм на тая страна на вратата, на която си и ти. Второ, защото вътре вдигат такъв шум, че никой няма да те чуе.
И наистина, отвътре се чуваше необикновен шум — непрестанен лай и кихане и сегиз-тогиз силен трясък от съдове, които се чупят.
— Моля — каза Алиса, — тогава как мога да вляза?
— Щеше да има смисъл да хлопаш — каза Лакея, без дори да я погледне, — ако вратата беше помежду ни. Например, ако ти беше вътре, можеше да похлопаш и аз, знаеш, можех да ти отворя.
Той гледаше през цялото време, докато говореше, нагоре към небето и Алиса намери това за много неучтиво.
„Но може би не може иначе — каза си тя, — очите му са на самото теме. Все пак можеше да ми отговори, когато го питам!“
— Как мога да вляза? — повтори тя силно.
— Ще седя тука — забеляза Лакея — до утре…
В тоя миг вратата на къщата се отвори и една голяма чиния полетя навън — право върху главата на Лакея. Тя леко докосна носа му и се счупи на парчета о едно дърво зад него.
— …или по-утре може би… — продължи Лакея както преди, сякаш нищо не бе се случило.
— Как мога да вляза? — пак попита Алиса още по-силно.
— Трябва ли изобщо да влезеш? — каза Лакея. — Това, знаеш, е по-важен въпрос.
Нямаше съмнение. Само че на Алиса не се харесваше да й казват такова нещо.
„Ужасно — промърмори си тя — как всички тия животни се препират. Човек може да подлудее!“
На Лакея се стори уместно да повтори своята забележка:
— Ще стоя тук — каза той — непрекъснато, цели дни…
— Но какво ще правя аз? — попита Алиса.
— Каквото обичаш — отговори Лакея и започна да свири с уста.
„О, безсмислено е да му се говори — каза си безнадеждно Алиса, — той е съвсем тъп!“
И тя отвори вратата и влезе.
Вратата водеше право в голяма готварница, която от единия до другия край беше изпълнена с дим. Херцогинята седеше в средата на трикрак стол и люлееше бебе. Готвачката беше наведена над огъня и бъркаше в голям казан, който изглежда беше пълен със супа.
„Не ще съмнение, сложили са извънредно много пипер в супата!“ — си каза Алиса, която тъй силно закиха, щом влезе, че едва можа да изрече тия думи.
И наистина, имаше много пипер не само в супата, но и във въздуха. Херцогинята кихаше от време на време. И бебето кихаше и ревеше неспирно. Само готвачката и един Чепгърски котарак, който седеше до огнището и се усмихваше до уши, не кихаха.
— Моля, бихте ли ми казали — попита Алиса някак боязливо, защото не знаеше дали е учтиво първа да заговори — защо вашият котак се усмихва така?
— Защото е червен, прасе! — отговори Херцогинята.
Тя изрече последната дума с такава ярост, че Алиса подскочи. Но като разбра, че думата беше отправена към бебето, а не към нея, смело продължи:
— Не знаех, че червените котаци се усмихват. Всъщност не знаех, че котки могат да се усмихват.
— Всички могат — каза Херцогинята, — и повечето го правят.
— Не зная нито една да се усмихва — каза много учтиво Алиса, доволна, че е завързала разговор.
— Ти изобщо не знаеш много — каза Херцогинята.
Алиса никак не хареса тая забележка и помисли, че ще бъде по-добре да заговори за нещо друго. Докато се мъчеше да намисли нещо, готвачката махна казана със супа от огъня и начаса започна да хвърля каквото й се мерне върху Херцогинята и бебето. Най-първо — щипците. После — дъжд от панички, чинии, блюда. Херцогинята не забелязваше дори, когато я удряха. А бебето и без това толкова ревеше, че не можеше да се разбере дали ударите му причиняват болки.
— О, моля ви се, внимавайте какво правите! — извика Алиса, която ужасена скачаше насам-натам. — О, отиде нослето му! — изпищя тя, когато едно необикновено голямо блюдо прелетя много наблизо до него и насмалко щеше да го отнесе.
— Ако всеки си гледаше работата — изръмжа Херцогинята дрезгаво, — светът щеше да се върти много по-бърже, отколкото сега!
— Не би било никакво предимство — каза Алиса, силно зарадвана, че й се удава случай да блесне със знанията си. — Помислете само какво би станало от деня и нощта! Защото, знаете, земята се върти двайсет и четири часа около своята ос, а…
— Оса ли? — отсече Херцогинята. — Изгони я!
Алиса погледна доста безпокойно готвачката, за да види дали е схванала намека на Херцогинята. Но готвачката усърдно бъркаше супата и изглежда не слушаше. И тя се осмели да продължи:
— Двайсет и четири часа, струва ми се… Или… не бяха ли дванайсет? Аз…
— О, стига си ми дрънкала! — каза Херцогинята. — Никога не съм могла да понасям цифри!
Тя каза това и отново започна да люлее детето си; пееше му някаква песен и силно го блъскаше в края на всеки ред: „Хокай своя палав пеленак, удари го, щом закиха пак! Киха пак — проклетият хлапак, — за да те ядосва само пак!“
(Готвачката и бебето пригласят:) А-а-а-а-у! А-а-а-а-у! А-а-а-а-у!
Като пееше втората част на песента, Херцогинята продължи да люлее силно бебето нагоре и надолу. Горкото! То ревеше тъй гръмогласно, че Алиса едва можа да долови думите на песента: „Хокам своя палав пеленак и го бия, щом закиха пак! Да се учи — лошият хлапак — да не киха, да не дразни пак!“
(Готвачката и бебето пригласят:) А-а-а-а-у! А-а-а-а-у! А-а-а-а-у!
— На, можеш да го полюлееш, ако искаш! — каза Херцогинята на Алиса, като й подхвърли бебето. — Трябва да се приготвя за играта с Царицата — и тя бърже напусна стаята.
Готвачката захвърли един тиган подире й, но той не я досегна.
Алиса улови детето не без усилие; то беше чудновато същество, което махаше ръце и крака на всички посоки.
„Също като морска звезда“ — си помисли Алиса.
Горкото — пухтеше като локомотив в ръцете й. После почна да се превива на две и да се изправя, тъй че отначало тя едва можа да го задържи.
Но щом разбра как трябва да се люлее (а начинът беше: да го свиеш някак на кълбо и сетне да държиш здраво дясното му ухо и лявото краче, за да не може да се изправи), тя го изнесе навън на чист въздух.
„Ако не взема със себе си това дете — помисли си Алиса, — навярно ще го убият. Не е ли престъпление да го оставя тук?“
Тя изрече последните думи гласно. Малкото изгрухтя в отговор (то беше спряло вече да киха).
— Да не грухтиш! — каза Алиса. — Не е никак хубаво да се изказваш така!
Бебето пак изгрухтя. Алиса загрижено го загледа, за да разбере какво му е. Не можеше и дума да става: носът му бе много вирнат, по-скоро приличаше на зурла, отколкото на нос, а очите му бяха извънредно малки. Изобщо то никак не й се хареса.
„Но може само да е плакало“ — помисли си Алиса и погледна очите на бебето, за да види дали са насълзени. Не, не бяха.
— Ако мислиш да ставаш прасе, милото ми — каза Алиса сериозно, — да знаеш, че няма вече да те гледам. Затова внимавай!
Горкото мъниче изхълца (или изгрухтя, не можеше да се определи) и Алиса продължи да го носи, без да каже дума.
Тъкмо бе започнала да си мисли: „Ами сега, какво ще го правя у дома?“ — и то наново изгрухтя тъй силно, че тя разтревожено се загледа още веднъж в лицето му.
Тоя път не можеше да има съмнение: то не бе нищо друго — просто прасе. Алиса разбра, че е напълно безсмислено да го носи по-нататък.
Постави малкото на земята и много се зарадва, като видя, че то заприпка пъргаво навътре в гората.
„Ако пораснеше — каза тя на себе си, — щеше да стане страшно грозно дете. Но за прасе навярно е доста хубаво.“
И Алиса си спомни за някои познати деца, които можеха да станат чудесни прасета. „Само да знаех как става това!“ И тя се сепна, като видя изведнъж Червения котак, седнал на клона на едно дърво, което се намираше на няколко крачки от нея. Котака се усмихна, като видя Алиса.
„Изглежда добродушен“ — помисли си тя. Все пак той имаше много дълги нокти и остри зъби. Алиса разбра, че трябва да се отнася с уважение към него.
— Червен Котако — започна Алиса доста боязливо, защото не знаеше дали това име му се харесва; но котакът се усмихна още повече.
„Значи доволен е, поне засега“ — помисли Алиса и продължи:
— Би ли ми казал кой път да хвана оттук?
— Зависи накъде отиваш — отвърна Котака.
— Все едно накъде… — каза Алиса.
— Тогаз е все едно кой път ще вземеш — рече Котака.
— …само да стигна някъде. — добави Алиса, за да поясни.
— О, сигурно ще стигнеш — рече Котака, — но трябва да вървиш доста дълго…
Алиса разбра, че това не може да се отрече, и се опита да зададе друг въпрос:
— Какви хора живеят по тия места?
— В тая посока — рече Котака, като описа кръг с десния си крак — живее един Шапкар. А в тая посока — като замахна с другия — един Мартенски Заек. Иди при когото щеш. И двамата са побъркани.
— Но аз не искам да ида при побъркани — забеляза Алиса.
— А! Не може иначе — рече Котака. — Ние всички сме побъркани. Аз съм побъркан. Ти си побъркана.
— Отде знаеш, че съм побъркана! — каза Алиса.
— Сигурен съм — рече Котака, — иначе нямаше да дойдеш тука.
Алиса съвсем не мислеше, че това е истинско доказателство, но продължи:
— А отде знаеш, че ти си побъркан?
— Първо на първо — рече Котака — кучетата не са побъркани, нали? Приемаш ли това за вярно?
— Приемам, че е тъй — отговори Алиса.
— И тъй — продължи Котака, — виждаш, кучетата лаят, когато са ядосани, и махат опашка, когато се радват. А аз лая, когато се радвам, и махам опашка, когато съм ядосан. Значи съм побъркан.
— Ти не лаеш, а предеш — каза Алиса.
— Все едно — рече Котака. — Ще играеш ли днес с Царицата?
— Много ми се иска — отвърна Алиса, — но не съм поканена.
— Ще се видим там — рече Котака и изчезна.
Алиса никак не се учуди на всичко това. Тя беше вече свикнала на чудновати неща. И както си стоеше, загледана в мястото, където преди бе застанал Котака, внезапно той пак се яви.
— Ами… какво стана с бебето? — попита Котака. — За малко щях да забравя да те питам?
— Превърна се на прасе — тихо отвърна Алиса, сякаш нямаше нищо чудно, че той беше се върнал внезапно.
— Това и очаквах — рече Котака и пак изчезна.
Алиса изчака, надяваше се да го види пак, но той не се яви вече и след минутка-две тя се запъти натам, където й се каза, че живее Мартенския Заек.
„Виждала съм шапкари — каза си тя. — А пък при Мартенския Заек непременно ще бъде по-забавно. И тъй като сега е месец май, навярно няма да е тъй луд, както през месец март.“
Тя каза това и погледна нагоре. И видя — Котака беше пак пред нея, седнал на клона на друго дърво.
— Какво каза: прасе ли? — запита Котака.
— Прасе — отговори Алиса. — А не може ли да не се явяваш и изчезваш тъй бърже? Зашеметяваш ме!
— Добре — рече Котака.
И тоя път той изчезна доста бавно; започна с крайчеца на опашката си и свърши с усмивката, която остана да се вижда още малко, след като цялото му тяло беше изчезнало.
„Наистина, често съм виждала котка без усмивка — помисли Алиса, — но сега видях усмивка без котка! Най-чудното нещо, което съм виждала в живота си!“
Тя повървя и съгледа къщата на Мартенския Заек. Помисли, че е неговата, защото комините изглеждаха като уши, а покривът беше от козина. Толкова голяма бе къщата, че Алиса реши да си гризне още малко от гъбата в лявата ръка, преди да се приближи.
Щом стигна шестдесет сантиметра височина, тя закрачи напред, ала някак плахо, като си каза:
„Ами ако се разбеснее! По-добре да бях отишла при Шапкаря!“


              Луис Карол

Гъсеницата и Алиса се гледаха доста дълго, без да си продумат. Най-после Гъсеницата извади наргилето от устата си и се обърна към Алиса с немощен сънлив глас:
— Коя си ти? — рече Гъсеницата. Това съвсем не подканваше към разговор. Алиса отговори доста свенливо:
— Не… не зная сега, госпожо… зная само коя бях, когато станах тая сутрин, но струва ми се, че оттогава съм се изменила вече няколко пъти…
— Какво искаш да кажеш? — рече строго Гъсеницата. — Обясни се!
— Себе си, боя се, не мога да обясня, госпожо — каза Алиса, — защото, виждате ли, аз не съм аз!
— Не виждам! — рече Гъсеницата.
— Боя се, че не мога да се изразя по-ясно — отговори много учтиво Алиса, — защото аз сама не го разбирам. Да бъдеш в един ден ту голяма, ту малка е доста объркано.
— Не е! — рече Гъсеницата.
— Може би вие не намирате, че е тъй — каза Алиса, — но когато ще трябва да станете какавида, а това, знаете, ще се случи някой ден, и след това да се превърнете в пеперуда, мисля, и на вас ще се вижда някак странно, нали?
— Ни най-малко! — рече Гъсеницата.
— Може би вашите чувства да са различни — каза Алиса. — Аз зная само, че на мене би ми се видяло странно!
— На тебе! — рече Гъсеницата възмутено. — Коя си ти?
Това ги върна пак към началото на техния разговор. Алиса се ядоса на късите забележки на Гъсеницата. Тя се поизправи и каза много важно:
— Мисля, първо вие трябва да ми кажете коя сте.
— Защо? — рече Гъсеницата.
Това бе друг не по-малко мъчен въпрос. И тъй като Алиса не можа да намери причина и не можа да отговори на въпроса, а Гъсеницата изглеждаше доста неразположена, тя тръгна да си върви.
— Върни се! — извика Гъсеницата подире й. — Имам да ти кажа нещо важно.
Това звучеше вее пак по-иначе. Алиса се върна.
— Не се ядосвай! — рече Гъсеницата.
— Това ли е всичко? — попита Алиса, като преглътна яда си.
— Не — отговори Гъсеницата.
Тъй като нямаше друго какво да прави и най-сетне Гъсеницата можеше да й каже нещо, което заслужава да се чуе, Алиса реши да почака.
Гъсеницата смукна още няколко пъти, после разтвори нозе, извади наргилето от устата си и рече:
— Тъй, значи ти мислиш, че си изменена?
— Боя се, че да, госпожо — отговори Алиса. — Не мога да си припомням различни неща, както по-рано… и дори десет минути ръстът ми не остава същия.
— Какви неща не можеш да си припомняш? — попита Гъсеницата.
— Опитах се да кажа „Как е лъснал малкият ни лекокрил…“ наизуст, а то излезе съвсем друго! — отговори Алиса натъжено.
— Кажи „Татко Уилям“! — рече Гъсеницата. Алиса скръсти ръце и започна:
„Татко Уилям, младежът му рече, бяла е, бяла косата ти вече. А пък по цял ден безгрижен на воля, ходиш все още с главата надолу!“ „На младини, му отвърна мъдрецът, имах аз мускули, същи борец бях — мажех ги с масло, чудесно, вълшебно. — Да ти продам ли? — Продавам на дребно.“
„Татко Уилям, младежът му рече, бяла е, бяла косата ти вече, а си играеш, все още с главата, удряш я, сякаш е топка, в стената!?“ „На младини, му отвърна борецът, мислех си кой знай какъв ли мъдрец съм. Празна разбрах, че била ми главата, и за това си я удрям в стената.“
„Татко Уилям, младежът му рече, бяла е, бяла косата ти вече. А пък и костите вземаш за гъби, нищо че няма в устата ти зъби!“ „На младини, му отвърна мъдрецът, беше за мене жена ми молецът… Цял ден, ей богу, се карахме двама, и за това е устата ми яма!“
„Татко Уилям, младежът му рече, бяла е, бяла косата ти вече, А очила не си още ти сложил — туй на какво ли дължи се, о, боже!“ „Казах, каквото ти казах аз вече! — Татко Уилям го ядно пресече. — Само да смееш пак нещо да питаш, тъй да си знаеш, ритник ще опиташ!“
— Грешно — отсече Гъсеницата.
— Да малко… боя се… — каза Алиса плахо. — Някои от думите са се изменили.
— Грешно е от начало до край — рече Гъсеницата настойчиво.
Последва късо мълчание. Гъсеницата заприказва първа.
— Колко голяма искаш да бъдеш?
— О, аз не придирвам толкова! — бързо отвърна Алиса. — Само че никой не иска да се изменя толкова често, знайте…
— Не зная! — рече Гъсеницата.
Алиса нищо не рече. Никой по-рано не бе й противоречил толкова и тя почувствува, че почва да се ядосва.
— Сега доволна ли си? — попита Гъсеницата.
— Бих желала да бъда малко по-голяма, госпожо, ако нямате нищо против — отговори Алиса. — Десет сантиметра не е никак хубав ръст.
— Много си е хубав! — отвърна обидено Гъсеницата, като се изправи. (Тя бе точно десет сантиметра висока.)
— Но аз не съм свикнала на такъв ръст! — замоли се жално Алиса. И си помисли: „Защо животните се обиждат толкова лесно!“
— Ще свикнеш с време — рече Гъсеницата, сложи наргилето в устата си и пак запуши.
Тоя път Алиса търпеливо изчака, докато Гъсеницата благоволи отново да заговори. След минута-две тя извади наргилето от устата си, прозина се веднъж-дваж и се раздвижи. Сетне слезе от гъбата и залази по тревата; като се отдалечаваше, просто каза:
— Едната страна ще те прави да растеш, другата — да намаляваш.
„Едната страна на какво? Другата — на какво?“ — замисли се Алиса.
— На гъбата — рече Гъсеницата, сякаш Алиса бе запитала гласно.
Минута по-късно тя изчезна от погледа й.
Алиса остана да гледа умислено гъбата. Помъчи се да открие кои бяха двете й страни. Но тъй като гъбата беше съвсем кръгла, не беше лека работа. Най-после тя я обгърна, доколкото можеше с двете си ръце, и отчупи с всяка по малко от ръба.
— Ами сега, коя страна е коя? — каза си тя гласно и хапна от парчето в дясната си ръка, за да опита как действува В миг усети силен удар под брадата. Кракът и брадата й се бяха ударили!
Тя се уплаши силно от тая внезапна промяна, но разбра, че няма време за губене, защото бързо, много бързо намаляваше.
Тъй че веднага отхапа от другото парче. Брадата й се беше притиснала толкова силно до крака, че едвам можеше да отвори уста. Ала най-после я отвори и успя да глътне парче гъба от лявата ръка.
— Ето — най-сетне главата ми е свободна! — радостно извика Алиса.
Но след миг я обзе уплаха: потърси, а не намери раменете си. Можа да види само, като погледна надолу, необикновено дълга шия, прилична на стъбло, което се издига от море зелени листа. И тия зелени листа бяха нейде долу — неизмеримо далече от нея.
„Какво ли е това — зеленото долу? — си каза Алиса. — Къде са изчезнали рамене ми? О, клети ръце, защо не мога да ви видя?“
Тя ги размахваше, като говореше, но не постигна нищо — само далечните зелени листа леко трепнаха.
Тъй като изглеждаше, че не ще успее да вдигне ръце до главата, Алиса се опита да наведе глава до тях. Зарадва се, като откри, че вратът й се превива лесно на всички страни — сякаш беше змия.
И ето, тъкмо беше извила надолу шия, лъкатушно и мило, и се готвеше да я гмурне сред листата (тя откри, те не бяха нищо друго — а върховете на дърветата, под които беше скитала), когато остър съсък я накара без време да се отдръпне. Голяма Гълъбица беше връхлетяла над лицето й и жестоко я биеше с криле.
— Змия! — крещеше Гълъбицата.
— Не съм змия! — отвърна Алиса гневно. — Остави ме на мира!
— Змия, ти казвам! — повтори Гълъбицата, но с понижен глас и добави току-речи разхълцана: — Опитах всичко, но изглежда не може да им се угоди!
— Ни най-малко не разбирам за какво говориш — каза Алиса.
— Опитах при корените на дърветата, опитах по склоновете, опитах в плетищата — продължи Гълъбицата, без да й обърне внимание, — но тия змии! Не може да им се угоди!
Недоумението на Алиса нарасна, ала тя разбра, че е без полза да заговори, преди Гълъбицата да свърши.
— Като че да снасяш яйца е малко безпокойство — рече Гълъбицата, — ами трябва цял ден и цяла нощ да ги пазя от змии. Не съм мигнала три седмици!
— Съжалявам много, че са те тревожили — каза Алиса, която започна да разбира.
— Тъкмо се настаних на най-високото дърво в гората — продължи Гълъбицата, като издигна гласа си до писък — и си мислех: най-сетне се отървах от тях — ето ги, че се вият от небето надолу! Хууу, змия!
— Но аз не съм змия, ти казвам! — рече Алиса. — Аз съм… аз съм…
— Тогава какво си? — попита Гълъбицата. — Виждам, искаш да измислиш нещо.
— Аз… аз съм малко момиче — каза Алиса доста неуверено, защото си припомни големия брой промени, които бе претърпяла през тия дни.
— Нелепа измислица! — рече Гълъбицата с най-голямо презрение. — Виждала съм досега много малки момичета, но ни едно с такава шия! Не, не! Ти си змия. Няма защо да го отричаш. Навярно ще кажеш сега, че в живота си не си яла яйце!
— Яла съм, разбира се — рече Алиса, която винаги казваше истината. — Но ти знаеш, малките момичета ядат яйца не по-малко от змиите.
— Не вярвам — отговори Гълъбицата. — Но ако ядат, тогава и те са някакви змии, туй само мога да кажа!
Това бе нещо така ново за Алиса, че минута-две тя не продума. Гълъбицата можа да добави:
— Ти търсиш яйца, зная това много добре. Не е ли все едно за мене дали си малко момиче или змия?
— Не е все едно за мене! — бързо каза Алиса. — Но аз не диря яйца. А пък и да дирех, не бих взела твоите. Не ги обичам сурови.
— Тогаз махни се! — рече Гълъбицата намръщено и се прибра в гнездото си.
Алиса се наведе между дърветата, доколкото можеше. Но вратът й се вплиташе между клоните и тя трябваше да се спира, за да го разплита. След малко си спомни, че още държи в ръце парчетата гъба и почна много внимателно да гризе ту от едното, ту от другото. Тя ставаше ту по-голяма, ту по-малка, докато най-после успя да се спре на обикновения си ръст.
Отпърво Алиса се почувствува някак особено, защото вече бе отвикнала да бъде с обикновения си ръст. Ала скоро свикна и почна, както винаги, да говори сама на себе си:
— Ето, едната част на моя план е осъществена! Как объркват тия промени! Никак не зная какво ще бъде след минутка! Но както и да е, сега съм с обикновения си ръст. Остава само да вляза в оная хубава градина. Какво ли да направя?
Още не изрекла това, тя изведнъж се намери на една полянка, сред която стоеше къщичка, около метър и тридесет висока.
„Който и да живее там — помисли Алиса, — глупаво ще бъде да се покажа в тоя си ръст. Бих ги подлудила от страх!“
И тъй, тя пак почна да гризе от парчето в дясната си ръка и не посмя да се приближи до къщата, докато не стана двадесет и пет сантиметра висока.


              Луис Карол

Беше Белия Заек, който бавно се връщаше и тревожно гледаше наоколо си, сякаш бе изгубил нещо. Тя чу как той измънка:
„Херцогинята! Херцогинята! О, мои мили лапи! О, мои косми и мустаци! Ще заповяда да ме обезглавят, няма що! Де ли може да съм ги изпуснал?“
Алиса веднага отгатна: той дири ветрилото и белите ярешки ръкавици, и тя услужливо почна да ги търси. Но ги нямаше никъде. Всичко изглежда се бе променило, след като падна във водата. Голямата зала със стъклената маса и с малката врата беше напълно изчезнала.
Скоро Заека забеляза Алиса, която диреше навред, и ядосано извика:
— Мери Ан, какво правиш тука? Веднага иди в къщи и ми донеси едни ръкавици и едно ветрило! Още сега!
Алиса така се уплаши, че завчас изтърча натам, накъдето той посочи, без да се опита дори да му обясни грешката.
„Той ме взе за своята прислужница — каза си Алиса, като търчеше. — Как ще се почуди, като разбере коя съм! Но аз ще постъпя добре да му занеса ветрилото и ръкавиците — разбира се, ако ги намеря.“
Като каза това, тя се озова пред една спретната къща. На вратата висеше лъскава медна плоча, на която бе издълбано името: Б. ЗАЕК.
Влезе, без да почука, и избърза нагоре по стълбите — боеше се истинската Мери Ан да не я завари, преди да намери ветрилото и ръкавиците.
— Колко чудно изглежда — рече Алиса — да изпълняваш поръчките на заек! Остава сега и Дайна да почне да ме праща на поръчки!
И тя си представи това:
— Госпожице Алиса, елате веднага тука и се пригответе за разходка!
— Ей сегичка, бавачко! Трябва да вардя пред тази миша дупка да не избяга мишката, докато Дайна се върне.
„Само че не вярвам — продължи Алиса — да я държат в къщи, ако почне така да заповядва на хората!“
Докато казваше това, тя беше вече влязла в малка хубава стая, дето имаше маса пред прозореца. На масата намери (както се надяваше) ветрило и два-три чифта малки бели ярешки ръкавици. Тя взе ветрилото и едни ръкавици и тъкмо щеше да напусне стаята, когато съзря близо до огледалото малко шише. Нямаше тоя път надпис: „изпий ме“, но все пак тя го отвори и приближи до устните си.
„Зная, все нещо ще се случи — каза си тя, — когато ям или пия. Да видя как ще ми подействува това шише. Надявам се пак да порасна. Омръзна ми да съм тъй мъничка!“
И наистина течността в шишето й подейства тъкмо тъй, и то много по-бързо, отколкото очакваше. Не беше изпила половината, а главата й се опираше вече о свода. Трябваше да се наведе, за да не й се пречупи шията. Като остави бързо шишето, тя си рече:
„Стига толкоз — дано не порасна повече! И без това не мога вече да мина през вратата. Не трябваше да пия толкова!“
Уви! — беше твърде късно. Тя продължаваше да расте… да расте… и скоро трябваше да коленичи. След миг — не можеше дори и тъй да остане. Опита се да легне, да опре единия си лакът о вратата и да обвие другата си ръка около главата. Но тя все още продължаваше да расте… и най-сетне трябваше да прокара едната си ръка през прозореца навън, и единия крак — нагоре в комина.
„Сега вече няма накъде — каза си Алиса. — Какво ще стане с мен?“
За нейно щастие силата на малкото вълшебно шише се бе изчерпала и тя спря да расте. Все пак й беше много неудобно. И тъй като изглежда нямаше никакъв изход от това положение, не е чудно, че тя се почувствува нещастна.
„У дома беше много по-хубаво — мислеше горката Алиса. — Ръстът ми не се изменяше така, нито пък ми заповядваха мишки и зайци. Колко по-хубаво щеше да бъде да не бях влизала в заешката дупка… и все пак… доста любопитен е, трябва да призная, тоя нов живот! Да можех само да разбера какво всъщност се е случило с мене! Едно време, като четях приказки, мислех, че такива работи никога не се случват, а ето, че сега сама съм героинята на една такава приказка. Някой трябва да напише книга за мене, непременно! Когато порасна, сама ще напиша — но аз съм вече пораснала — добави тя тъжно, — тука поне аз не мога вече да раста!“
„Но тогаз — все още разсъждаваше Алиса — никога ли няма да стана по-стара? Това поне ще ми бъде утеха… никога да не стана стара жена… но тогава… винаги ще имам уроци! О, само това не!“
„О, ти глупава Алиса! — си отговори тя сама. — Как можеш да учиш уроци тук вътре? Че то едва има място за тебе, къде ли пък и за твоите учебници!“
Тя продължи да говори тъй, като сама си задаваше въпроси и сама си отговаряше. Но след няколко минути чу глас отвън, спря да говори и се вслуша.
— Мери Ан! Мери Ан! — викаше гласът. — Веднага ми донеси ръкавиците!
Сетне се чуха ситни стъпки нагоре по стълбите. Алиса знаеше — това е Заека, който идваше да я търси. Тя се разтрепери (и разклати цялата къща), съвсем бе забравила, че сега беше близо сто пъти по-голяма от Заека и нямаше вече защо да се бои от него.
Заека застана пред вратата и се опита да я отвори. Но тя се отваряше навътре и тъй като Алиса я беше здраво затиснала с лакътя си, напразни бяха всички негови усилия. Алиса чу как той каза:
— Тогаз ще заобиколя и ще вляза през прозореца.
„И това няма да направиш!“ — помисли си Алиса. Почака. Когато й се стори, че Заека се намира вече под прозореца, простря ръка и замахна във въздуха.
Тя не улови нищо, но чу слаб вик и падане, и трясък от счупено стъкло. По това заключи, че може би Заека е паднал в някой цветарник или нещо подобно.
Сетне се чу разяреният глас на Заека:
— Пат! Пат, де си?
И после друг глас, който никога по-рано не бе чувала:
— Разбира се, тук съм. Изравям ябълки, ваше превъзходителство.
— Изравяш ябълки, тъй ли! — кресна Заека. — Ела тук и ми помогни да изляза!
(Наново дрънчене на счупено стъкло.)
— Сега кажи ми, Пат, какво е това на прозореца?
— Разбира се, ръка, ваше превъзходителство.
— Ръка — гъска такава! Кой е виждал такава грамадна ръка? Че тя е голяма колкото целия прозорец!
— Разбира се, колкото прозореца. Но все пак — ръка.
— Каквото и да е, не би трябвало да бъде там. Иди и го махни!
Последва дълго мълчание.
Сетне от време на време Алиса долавяше как си шепнат:
— Разбира се, и на мен не ми се харесва, ваше превъзходителство. Никак, никак!
— Направи, каквото ти казвам, страхливецо!
Алиса пак размаха ръка и се опита да улови нещо във въздуха. Тоя път се чуха два слаби крясъка и още по-силен трясък от счупено стъкло.
„Колко много цветарници трябва да има долу! — помисли Алиса. — Какво ли ще сторят сега? Да можеха само да ме издърпат навън, нямам нищо против! Не искам вече да стоя тука.“
Дълго време не можа да чуе нищо.
Най-сетне се чу тропот на малки колела и глъч от много гласове, които говореха едновременно. Тя можа да различи следните думи:
— Къде е другата стълба?
— Нали ми казахте да донеса само една. У Перцето е другата.
— Перце! Момче! Донеси я тук!
— Тука, опрете ги на този ъгъл!
— Не, първо ги вържете една за друга — не стигат така!
— О, ще стигнат! Недейте сега придирва!
— Ето, Перце, дръж това въже!
— Покривът ще издържи ли?
— Внимавай, тази хлабава керемида… хо-о-о-оп пада!
— Пазете си главите!
Чу се силен трясък.
— Кой направи това?
— Навярно Перцето!
— Кой ще влезе през комина?
— Не, аз няма! Ти иди!
— И аз не искам! Перцето да се изкачи. То е най-леко.
— Хей, Перце! Господарят казва ти да се изкачиш!
„А! Значи тъй: Заека изпраща Перцето да влезе през комина — рече си Алиса. — Изглежда всички се осланят на Перцето! Не бих искала да бъда на негово място. Коминът е тесен, вярно е, но все още мога да ритам малко.“
Тя дръпна крака си надолу, колкото можеше по-надолу, и почака, докато чу едно малко животно (тя не можа да отгатне какво е) да дращи и слиза надолу в комина.
„Това е Перцето!“ — рече си Алиса.
И силно ритна нагоре. Сетне се ослуша.
Първото нещо, което чу, бе хор от гласове, които дружно извикаха:
— Ето Перцето!
После само гласа на Заека:
— Уловете го, там, при плета!
После мълчание и пак объркани гласове:
— Повдигнете главата му!
— Сега коняк!
— Ще се задави!
— Е, как беше, стари приятелю? Какво ти се случи? Разправи ни!
Най-подир се чу нежен, квичащ гласец. („Това е Перцето“ — помисли си Алиса):
— Сам не зная — не, стига, благодаря! Сега ми е по-добре… но… малко съм развълнуван, не мога ви разправи… зная само, нещо ме удари като пружина… и хвръкнах като ракета…
— Тъй значи, стари приятелю! — рекоха всички.
— Трябва да изгорим къщата! — каза Заека.
Тогаз Алиса с все сила извика:
— Ако направите това, ще пусна Дайна срещу вас!
Последва мъртвешко мълчание. Алиса си помисли:
„Какво ли ще сторят сега?! Ако бяха малко по-умни, щяха да махнат покрива.“
След миг-два те пак почнаха да се движат насам-натам и Алиса чу Заека да казва:
— Отначало стига една кола.
„Една кола какво?“ — помисли Алиса.
Но те не я оставиха дълго да мисли. След миг порой от камъчета се изля върху прозореца, а някои от тях я удариха по лицето.
„Ще туря край на това“ — рече си тя и извика:
— Да не сте посмели да хвърлите още веднъж!
Последва повторно мъртвешко мълчание.
Алиса забеляза не без почуда, че всички камъчета, тъй както стояха на пода, се превръщаха в малки банички. И тогаз чудесна мисъл й дойде на ум.
„Ако изям една от тия банички — помисли тя, — няма съмнение, ръстът ми някак ще се измени. Тъй като вече не мога да стана по-голяма, вярвам, бездруго ще ме направи по-малка.“
Тя глътна една — и се зарадва, като видя, че почва да намалява. Щом стана доста малка и успя да мине през вратата, тя изтича навън.
Пред къщата се бяха насъбрали множество малки животни и птици.
Горкият малък гущер, Перцето, беше в средата. Две гвинейски прасета го държаха и му даваха да пие нещо от едно шише.
Всички се спуснаха срещу Алиса. Но тя побягна с всичка сила и скоро се намери в безопасност сред гъста гора.
„Първото нещо, което трябва да направя — каза си Алиса, като скиташе из гората, — е да стигна пак обикновения си ръст. И второ, да вляза в оная хубава градина. Мисля, това е най-доброто.“
Намерението, разбира се, изглеждаше чудесно — ясно и просто замислено. Единствената мъчнотия беше, че Алиса не знаеше как да го приложи в изпълнение. И като гледаше загрижено между дърветата — изведнъж остър лай се разнесе точно над главата й. Тя бързо вдигна глава.
Едно грамадно кутре я гледаше отгоре с големи кръгли очи и плахо протягаше лапа да я пипне.
— Горкото — каза Алиса галено и се опита да му свирне. Но всъщност тя се боеше да не е гладно кутрето — както го галеше, да не я изяде.
Без да знае защо, тя взе една пръчица и я насочи насреща му. Тогава кутрето скочи с радостно джафкане и се хвърли върху пръчката — престори се на раздразнено.
Алиса избяга зад един трън, за да не я смачка кутрето. Но когато тя се показа от другата страна, то отново скочи върху пръчката и в бързината се преметна презглава. Алиса, на която това се видя като игра на кон, и която се боеше всеки миг кутрето да не я премаже, пак се затича около тръна. Тогава кутрето почна да напада пръчката — всеки път се хвърляше много малко напред и много по-силно отстъпваше. То лаеше дрезгаво; най-сетне седна доста надалече, запъхтяно, с изплезен език и с полузатворени очи.
Удобен случай за Алиса да избяга. Тя тичаше, докато съвсем се измори и загуби дъх; едвам се чуваше вече лаят на кутрето в далечината.
„Все пак какво мило кутренце беше то! — каза си Алиса, като се облегна на едно лютиче и почна да си вее с едно листо. — Щях да го науча на толкоз много работи, да бях само достатъчно висока! О, боже! Забравих, трябва пак да порасна. Чакай да видя: как ли ще стане това? Навярно трябва да изям или изпия нещо. Но какво?“
Въпросът наистина беше: какво? Алиса разгледа наоколо всички цветя и треви, но не можа да види нещо подходящо за ядене или пиене. Една голяма гъба растеше наблизо, висока току-речи колкото нея. След като надзърна под гъбата, от двете й страни и отзад, на Алиса й хрумна, че може да погледне отгоре и да види какво има там.
Тя се повдигна на пръсти и погледна над ръба на гъбата. Веднага очите й срещнаха погледа на една голяма синя гъсеница, която седеше на върха със скръстени нозе, спокойно пушеше от дълго наргиле и не обръщаше никакво внимание нито на Алиса, нито на каквото и да е наоколо.


              Луис Карол

Наистина, чудновата дружина представляваха те, събрани така на брега — птици с окаляни пера, животни с прилепнали косми, всички измокрени до кости, навъсени, раздразнени.
Първата им грижа, разбира се, беше как да се изсушат. Свикаха съвет.
Само след няколко минути на Алиса се видя много естествено, че говори така дружелюбно с тях, като да ги е познавала цял живот. И наистина тя се впусна в дълга препирня с Райския Папагал, който най-сетне се намръщи и само каза:
— Аз съм по-стар, ще рече, зная по-добре.
Алиса не искаше да допусне такова нещо, докато не узнае неговата възраст, и тъй като Райския Папагал отказа най-упорито да каже годините си, нямаше вече смисъл да се говори по тоя въпрос. Най-сетне Мишката, която изглежда имаше голямо въздействие над другите, извика:
— Седнете всички и чуйте какво ще ви кажа. Аз скоро ще ви изсуша!
Незабавно всички насядаха в кръг, Мишката в средата. Алиса впери очи в нея, защото предчувствуваше, че лошо ще се простуди, ако не се изсуши веднага.
— А… хм! — рече Мишката важно. — Готови ли сте всички? Туй, което ще ви кажа, е най-сухото и най-досадно нещо на света. То бездруго ще ви изсуши. Мълчание, моля!
„Уилям Завоевателя, чиято кауза се защищавала от Папата, скоро подчинил англичаните, които се нуждаели от водачи и които в последно време били свикнали на преврати и поражения. Едуин и Моркър, графове на Мършия и Нортъмбрия…“
— Ух! — рече Райския Папагал, като изтръпна.
— Извинете! — каза Мишката намръщено, но много учтиво. — Казахте ли нещо?
— Аз не! — отговори бърже Райския Папагал.
— Стори ми се, че казахте нещо — отвърна Мишката. — Продължавам:
„Едуин и Моркър, графове на Мършия и Нортъмбрия, се обявили в негова полза. И дори Стигънд, родолюбивият архиепископ на Кентърбъри, намерил това за добре…“
— Намерил какво? — запита Патицата.
— Намерил това! — отвърна Мишката доста раздразнено. — Мисля, че знаете какво ще рече думата това!
— Зная много добре какво ще рече това — каза Патицата. — Когато аз намирам нещо, това е обикновено жаба или червей. Въпросът е архиепископът какво е намерил?
Мишката не обърна внимание на този въпрос и бърже продължи:
„… намерил за добре да иде с Едгър Етилинг да посрещне Уилям и му предложи короната. Поведението на Уилям отначало било умерено. Но дързостта на неговите нормандци…“
— Как се чувствуваш, мила? — каза Мишката, като прекъсна речта си и се обърна към Алиса.
— Все така мокра — отговори Алиса тъжно. — Изглежда това никак не ме изсушава.
— В такъв случай — заяви Додо тържествено, като стана на крака — предлагам събранието да се прекрати, за да се вземат незабавно по-енергични мерки…
— Говорете на разбран език! — прекъсна го Орлето. — Не разбирам смисъла на половината от тия дълги приказки — и да ви кажа право, мисля, и вие сами не ги разбирате.
И Орлето наведе глава, за да прикрие усмивката си. Някои от другите птици се изкискаха гласно.
— Исках да кажа — рече обидено Додо, — че едно свободно надбягване най-лесно би ни изсушило.
— Какво е това свободно надбягване? — запита Алиса не защото любопитствуваше да узнае; но Додо беше спрял да говори, като очакваше някой да го запита, а никой изглежда нямаше желание да се обади.
— Ами… — каза той — най-добре се обяснява… като се прави. (И тъй някой дъждовен ден може да се случи и на вас такава неприятност, не ще бъде зле да ви разправя, за да опитате, ако искате, какво направи Додо.)
Най-напред той отбеляза мястото на надбягването — нещо като кръг. („Не е толкоз важно да е равен кръгът“ — каза той.) После цялата дружина се нареди в тоя кръг, на различни места. Нямаше никакво: „Едно, две, три — тръгвай!“ Почнаха да бягат и да се спират кой когато ще, тъй че мъчно можеше да се разбере дали надбягването е свършило. Но след като търчаха така около половин час и се изсушиха добре, Додо изведнъж извика:
— Надбягването свърши!
Всички се насъбраха край него; пъшкаха и питаха: „Кой е спечелил?“
На тоя въпрос Додо не можа да отговори току-тъй, без дълбоко да размисли. Той дълго стоя, натиснал с пръст челото си, а другите чакаха мълчаливо. Най-после Додо каза:
— Всеки печели, всички трябва да получат награда.
— Но кой ще раздаде наградите? — запита хор от гласове.
— Разбира се, тя — каза птицата Додо, като посочи Алиса.
Начаса цялата дружина я заобиколи и завика объркано: „Награди! Награди!“
Алиса не знаеше какво да стори и отчаяно сложи ръка в джоба си. Извади кутийка с бисквити (за щастие солената вода не беше проникнала в нея) и ги раздаде като награди.
— Но тя самата трябва да получи награда! — каза Мишката.
— То се знае — отвърна много важно Додо.
— Какво друго имате в джоба? — обърна се той към Алиса.
— Само един напръстник — отвърна Алиса тъжно.
— Дайте го насам — каза Додо. Тогаз всички пак я обкръжиха; Додо тържествено й поднесе напръстника и каза:
— Ние ви молим най-учтиво да приемете този изящен напръстник.
Когато завърши своята къса реч, всички извикаха три пъти: ура!…
На Алиса това се видя много глупаво и смешно, но те всички изглеждаха толкова сериозни, че тя не посмя да се засмее. И тъй като не знаеше какво да каже, просто се поклони и взе напръстника, като си придаде колкото можеше по-тържествен вид.
Сега трябваше да изядат бисквитите, което причини не малко шум и смущение поради това, че големите птици се оплакваха — не можели да усетят дали имат нещо в устата си — а малките се задавяха тъй силно, че трябваше да ги тупат по гърба. Ала най-после и това свърши.
Всички пак насядаха в кръг и замолиха Мишката да им разправи още нещо.
— Нали обеща да ми разправиш своята история? — запита Алиса. — И защо мразиш… К. и К… — добави тя шепнешком защото се боеше да не я обиди пак…
— Моята история е тъжна и дълга като опашката ми — рече Мишката, извърната към Алиса, и въздъхна.
„Че е дълга опашката й — вярно е — си помисли Алиса, — но защо пък казва, че е тъжна?“
Мишката започна да разправя, а Алиса продължи да гледа опашката и да се чуди как може да е тъжна! Тъй че нейната представа за историята на Мишката бе нещо като това:
Челюсти веднъж затрака към едно мишле котака: — Хайде с мене към съда, тъжба дето съм подал. Няма да ми възразяваш и да ми се оправдаваш. Тръгвай с мене без слова. Мишката отвърна плаха: — Де вината ми съзряха? Що за съд ще е това: Без защита, без присъда? — Стига вече тоя плач, аз ще бъда твой палач, твой защитник аз ще бъда — аз, котакът милосърд! И осъждам те на смърт.
— Ти не слушаш! — строго извика Мишката на Алиса. — Какво мислиш?
— Извинявай — каза много виновно Алиса. — Ти беше усукала историята си за пети път, нали?
— Не, не бях! — извика Мишката яростно. — Заклевам се в опашката си, че…
— Заплела си се в опашката си? — каза Алиса готова да услужи, като гледаше наоколо разтревожено. — А, моля ти се, позволи ми да я разплета!
— Няма да ти позволя нищо подобно! — каза Мишката, като стана и тръгна да си върви. — Ти ме обиждаш, като бърбориш такива глупости.
— Не исках това да кажа! — замоли се бедната Алиса. — Но ти, знаеш, тъй лесно се обиждаш!
В отговор Мишката само изръмжа.
— Моля ти се, върни се и завърши историята си! — извика Алиса подире й.
И всички други се присъединиха в хор: „Да, върни се!“
Но Мишката поклати глава нетърпеливо и тръгна още по-бързо.
— Колко жалко, че не ще да остане! — въздъхна Райския Папагал, когато Мишката изчезна от погледа им.
Един стар Рак използва случая да каже на дъщеря си:
— А! Мила… Нека това ти послужи за урок, никога да не губиш търпение и да не излизаш от кожата си.
— Дръж си езика! — отсече някак сприхаво младата дъщеря. — Можеш да изкараш от търпение дори една стрида!
— Да беше Дайна тука — каза Алиса гласно, но без да се обърне към някого, — скоро щеше да я върне назад!
— А коя е Дайна, ако смея да задам тоя въпрос? — попита Райския Папагал.
Алиса отговори живо, тъй като тя винаги бе готова да говори за своята мила котка.
— Дайна е наша котка. Такава славна мишеловка, не можете си представи! А да я видите само как гони птичките! Зърнала не зърнала врабче — и вече го изяла!
Тия думи произведоха необикновено впечатление. Някои от птиците веднага избягаха. Една стара Сврака започна грижливо да се увива с крилата си, като забеляза:
— Аз наистина трябва да си ходя вече. Гърлото ми не може да понася нощния въздух.
Едно Канарче викна с разтреперан глас на малките си:
— Хайде да си вървим, милички! Време е вече да спите.
Под различен предлог всички се отдалечиха и скоро Алиса остана сама.
„Да не бях споменавала Дайна — рече си тя тъжно. — Изглежда тук долу никой не я обича. А пък аз съм сигурна, че тя е най-добрата котка на света! О, мила Дайна! Надали някога пак ще те видя!“
И горката Алиса започна да плаче, защото се чувствуваше много самотна и нещастна.
Но ето — след малко пак чу ситни стъпки в далечината и вдигна поглед с надежда, че Мишката е премислила е се връща да привърши историята си.


           Луис Карол