Баба Цоцолана
3:16 Posted In Патиланци , разкази Edit This 0 Comments »
Драги ми Смехурко,
Бързам да ти пиша. Но как да захвана? Ще почна направо с баба Цоцолана. Ех, да знаеш само колко е припряна! Но аз се не стреснах. Прислужник й станах.
Чух край мен да казват: "Горкото момченце! Има да си пати. То не знай, че баба честичко налага!"
Но и те не знаят, че мен Патиланчо ме дигат и слагат. Не знам по-нататък що има да става. Но моята баба страх ми не внушава. Тя лесно се сърди. Ала пък и лесно гневът й минава. Кресливичка пада, но не се преструва. А за мен, Смехурко, това много струва. Що трябва да правя всякога ще зная. Тя самичка вчера си каза каква е.
- Патилане - рече, - ти трябва да знаеш, че аз съм припряна.
- Нищо, бабо, нищо. Затуй пък аз нося сърчице засмяно.
- После, Патилане, моята ръчичка възтежичка пада. Та ако те нявга така поналожа...
- Нищо, бабо, нищо. То без туй не може.
Добре се разбрахме.
После мойта баба две стомни донесе и така ми рече:
- Хей там на мегдана, оттук недалече, за вода ще идеш. Чешмата ще видиш. Тъй е обичаят. По вода да тръгне от сега до края.
- Зная, бабо, зная.
И аз се завтекох с шарените стомни. Тичах да се върна. Та бърз и послушен баба да ме помни.
Ала нали има глава да си пати. Без да ме съгледа, колелото блъсна в мен съседа Страти. Той литна, горкият, нагоре с нозете. Ала и аз счупих стомните, и двете. Но стисках им здраво дръжките в ръцете.
Ни жив, нито мъртъв, при баба се върнах. Счупените дръжки отдалеч тя зърна. Ех, че като викна баба Цоцолана!
- А бре, Патилане! С това ли захвана? Жив не ще останеш, ако те подхвана!
Но аз й разказах как белята стана. И лесно й мина.
- Кой, Страти ли? - рече. - Зная го аз него! Той три пъти вече как тая година и мене събаря. Не можа ли барем там да се пребие!
- Ох, стига му, бабо! Сега на чешмата раните си мие.
- Така му се пада. Вчера щял да смаже съседката Рада. Но той още днеска стомните ще купи. А ти тичай! Със бялото менче иди на чешмата. С него и да паднеш, няма да се счупи!
Със бялото менче донесох водица. Всичко се заглади. И аз не опитах как лекичко милва на моята баба тежката ръчица.
Чакай второ писмо, драги ми Смехурко.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек
Бързам да ти пиша. Но как да захвана? Ще почна направо с баба Цоцолана. Ех, да знаеш само колко е припряна! Но аз се не стреснах. Прислужник й станах.
Чух край мен да казват: "Горкото момченце! Има да си пати. То не знай, че баба честичко налага!"
Но и те не знаят, че мен Патиланчо ме дигат и слагат. Не знам по-нататък що има да става. Но моята баба страх ми не внушава. Тя лесно се сърди. Ала пък и лесно гневът й минава. Кресливичка пада, но не се преструва. А за мен, Смехурко, това много струва. Що трябва да правя всякога ще зная. Тя самичка вчера си каза каква е.
- Патилане - рече, - ти трябва да знаеш, че аз съм припряна.
- Нищо, бабо, нищо. Затуй пък аз нося сърчице засмяно.
- После, Патилане, моята ръчичка възтежичка пада. Та ако те нявга така поналожа...
- Нищо, бабо, нищо. То без туй не може.
Добре се разбрахме.
После мойта баба две стомни донесе и така ми рече:
- Хей там на мегдана, оттук недалече, за вода ще идеш. Чешмата ще видиш. Тъй е обичаят. По вода да тръгне от сега до края.
- Зная, бабо, зная.
И аз се завтекох с шарените стомни. Тичах да се върна. Та бърз и послушен баба да ме помни.
Ала нали има глава да си пати. Без да ме съгледа, колелото блъсна в мен съседа Страти. Той литна, горкият, нагоре с нозете. Ала и аз счупих стомните, и двете. Но стисках им здраво дръжките в ръцете.
Ни жив, нито мъртъв, при баба се върнах. Счупените дръжки отдалеч тя зърна. Ех, че като викна баба Цоцолана!
- А бре, Патилане! С това ли захвана? Жив не ще останеш, ако те подхвана!
Но аз й разказах как белята стана. И лесно й мина.
- Кой, Страти ли? - рече. - Зная го аз него! Той три пъти вече как тая година и мене събаря. Не можа ли барем там да се пребие!
- Ох, стига му, бабо! Сега на чешмата раните си мие.
- Така му се пада. Вчера щял да смаже съседката Рада. Но той още днеска стомните ще купи. А ти тичай! Със бялото менче иди на чешмата. С него и да паднеш, няма да се счупи!
Със бялото менче донесох водица. Всичко се заглади. И аз не опитах как лекичко милва на моята баба тежката ръчица.
Чакай второ писмо, драги ми Смехурко.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Ран Босилек