Дневникът на Приказната Фея

— Тук! — извика Алиса; в бързината и вълнението си забрави колко бе пораснала през последните няколко минути и скочи тъй бърже, че катурна с края на престилката си преградата на съдебните заседатели, а и самите тях върху главите на тия, които бяха долу.
Съдебните заседатели се валяха наоколо и много й напомняха стъкленото кълбо със златни рибки, което преди седмица случайно бе катурнала.
— О, моля извинете! — възкликна тя силно разтревожена и почна да ги събира колкото може по-бързо, защото в ума й все още се въртеше случката със златните рибки; струваше й се, че ако не ги събере и сложи веднага зад преградата, ще умрат.
— Разглеждането на делото не може да продължи — каза Царя много важно, — додето всички съдебни заседатели не се върнат по местата си — всички — повтори той силно подчертано и се взря изпитателно в Алиса.
Тя погледна към преградата и видя, че в бързината бе пъхнала Гущера с главата надолу. Горкото животинче не можеше да мръдне, махаше само жално опашката си. Тя бърже го извади и сложи обратно, както трябва.
„Не че е много важно! — каза си тя. — Уверена съм, че и тъй, и инак няма да е от голяма полза за делото.“
Щом като се посъвзеха от уплахата поради катурването и след като техните моливи и плочи се намериха и върнаха, съдебните заседатели усърдно се заеха да пишат едно изложение върху случката — всички с изключение на Гущера, който изглежда бе толкова замаян, че можеше само да седи с отворена уста и да зяпа нагоре към свода на залата.
— Какво знаеш за тая работа? — попита Царя Алиса.
— Нищо — отговори Алиса.
— Съвсем нищо? — настоя Царя.
— Съвсем нищо — каза Алиса.
— Много важно — каза Царя, като се обърна към съдебните заседатели.
Тъкмо почнаха да записват това на плочите, когато Белия Заек се намеси:
— Маловажно иска да каже, ваше величество разбира се — продума той много почтително, но се намръщи и го изгледа сърдито.
— Маловажно, разбира се, исках да кажа — побърза да се поправи Царя и продължи да си говори с нисък глас: — важно… маловажно… маловажно… важно… — сякаш опитваше коя дума звучи по-добре.
Някои от съдебните заседатели записаха „важно“, а други — „маловажно“. Алиса забеляза това, защото бе доста близо до тях и можеше да надникне в плочите им.
„Но то е все едно“ — помисли си тя.
Точно тогаз Царя, който бе се заел да пише нещо, извика:
— Тишина! — и прочете от бележника си: — Правило Четиридесет и второ. Всеки, който е по-висок от един километър, трябва да напусне съдебната зала.
Всички погледнаха Алиса.
— Аз не съм един километър — каза Алиса.
— Да — каза Царя.
— Близо два километра — добави Царицата.
— И тъй да е, пак няма да си ида — отвърна Алиса. — И после, такова правило не съществува: сега го измислихте.
— Това е най-старото правило в книгата — каза Царя.
— Тогаз трябваше да бъде първо — отвърна Алиса.
Царя пребледня и мигом затвори бележника си.
— Обмислете присъдата — каза той на съдебните заседатели с тих, треперещ глас.
— Има да се събират още показания, ако благоволите, ваше величество — каза Белия Заек, като подскочи. — Това късче хартия току-що е било намерено.
— Какво е? — запита Царицата.
— Не съм го отворил още — каза Белия Заек, — но изглежда писмо, писано от обвиняемия на… някого.
— Навярно тъй е — каза Царя, — освен ако не е било писано на никого — нещо, което, знаете, не е обикновен случай.
— Кому е отправено? — запита един съдебен заседател.
— Никому — отговори Белия Заек. — Изобщо не е писано нищо на външната страна.
Той разгъна хартията, като говореше — и добави:
— Никакво писмо: това е сбирка стихове.
— Почеркът на обвиняемия ли е? — запита друг съдебен заседател.
— Не е — отвърна Белия Заек. — И това е най-чудното. (Съдебните заседатели до един се нацупиха.)
— Трябва да е подражавал някой друг почерк — каза Царя. (Съдебните заседатели до един се развеселиха.)
— Благоволете, ваше величество — каза Момчето, — аз не съм го писал и те не могат да докажат обратното. Няма подпис на края.
— Толкоз по-зле, че не си се подписал — каза Царя. — Ти бездруго си мислил зло, инак като всеки честен човек щеше да се подпишеш.
Думите бяха приети от присъстващите с общо ръкопляскане. Това наистина беше първото умно нещо, което Царя бе казал тоя ден.
— Туй доказва, разбира се, неговата вина — каза Царицата, — тъй че отсеч…
— Нищо подобно не доказва! — каза Алиса. — Та вие дори не знаете какви са тия стихове.
— Прочети ги — каза Царя.
Белия Заек сложи очила.
— Отде да започна, ако благоволите, ваше величество? — попита той.
— Започни от началото — каза Царя важно — и продължавай, докато стигнеш края; сетне спри.
Мъртва тишина настъпи в съдебната зала, когато Белия Заек прочете следните стихове:

Казаха ми, че ти си бил при нея,
че питал си какво съм, колко струвам.
Казала ти, че всичко аз умея
и че не мога само аз да плувам.

Вест пратил им, че винаги съм тамо
(и всичко се узна от нас навреме):
ако ли все тъй настоява само —
ти мислиш ли какво ще стане с тебе?

Едно й дадох аз, той две му прати,
вий дадохте ни три. Но окрилени
те хвръкнаха към нейните палати,
макар да бяха всичките при мене.

Ако ни хванат, мене или нея,
и вас замесят в туй ужасно дело,
не се плашете! — каза той. — Ще пеем
и ще докажем черно, че е бело.

Помислих си: това са празни речи —
(тя страшна е, когато се разсърди!)
пред него и пред нас се ти изпречи
и между нея, затова не мърдай —

да не узнаеш никога каква е,
с каква голяма обич ги ценеше! —
И нека всичко туй остане в тайна,
което между мен и тебе беше.

— Най-важните показания, които чухме досега — каза Царя и потърка ръце, — тъй че нека съдебните заседатели…
— Ако някой от тях може да обясни какво значи това — каза Алиса (толкова бе пораснала в последните няколко минути, че не се боеше вече да го прекъсне), — ще му дам, каквото поиска. Аз не вярвам да има и капка смисъл в това.
Всички съдебни заседатели написаха на плочите си: „Тя не вярва да има и капка смисъл в това“, ала никой от тях не се опита да обясни съдържанието на късчето хартия.
— Ако няма смисъл — каза Царя, — спасяваме се от голямо главоболие: знаете, няма нужда да се мъчим да го търсим. И все пак не зная… — продължи той, като гладеше късчето хартия на коляното си и го гледаше с едно око — …струва ми се, намирам малко смисъл… „не мога само аз да плувам“… нали не можеш да плуваш? — добави той и се обърна към Момчето.
Момчето тъжно поклати глава:
— Изглеждам ли, че мога? — отвърна то. (Изглеждаше, че не — тъй като цялото бе направено от мукава.)
— Дотук добре — каза Царя и продължи да мърмори стиховете под носа си: — „И всичко се узна от нас навреме“… това, разбира се, е съдът… „Ако ли все тъй настоява само“… това трябва да е Царицата… „Ти мислиш ли какво ще стане с тебе“… наистина, какво!… „Едно и дадох аз, той две му прати“… навярно това е, знаеш, направил със сладките…
— Но по-нататък се казва: „Те хвръкнаха към нейните палати“ — каза Алиса.
— Разбира се, ето ги там! — каза Царя тържествено и посочи сладките на масата. — Нищо не може да бъде по-ясно от това. И после: „Тя страшна е, когато се разсърди“… мисля, ти никога не се сърдиш, нали, мила? — каза той на Царицата.
— Никога! — извика Царицата яростно и захвърли една мастилница върху Гущера. (Клетото Перце бе спряло да пише с пръст, защото на плочата не оставаше никакъв белег. Но сега то почна бърже пак да пише, топеше мастилото, което шуртеше по лицето му, докато засъхна.)
— Тогаз и тия думи не те сърдят — каза Царя и огледа цялата зала с усмивка. Мъртво мълчание.
— Това е шега! — добави Царя ядосано. Всички се засмяха.
— Нека съдебните заседатели обмислят присъдата — каза Царя най-малко за двадесети път тоя ден.
— Не, не! — каза Царицата. — Първо решението — после присъдата.
— Вятър! — каза Алиса гласно. — Как може решението първо!
— Дръж си езика! — каза Царицата почервеняла.
— Няма! — отвърна Алиса.
— Отсечете й главата! — извика Царицата с всичка сила.
Никой не се помръдна.
— Кой ви обръща внимание? — каза Алиса. (Тя вече бе стигнала своята обикновена големина.) — Вие сте само карти за игра!
При това всички карти се надигнаха във въздуха и полетяха върху й. Тя извика слабо, полуизплашена, полуядосана и се опита да ги набие, но се намери на скамейката — сложила глава върху коленете на сестра си, която нежно отмахваше от лицето й няколко сухи листа, отронили се от надвисналите дървета.
— Събуди се, Алиса, мила! — каза сестра й. — Знаеш ли колко дълго спиш!
— О, сънувах такъв чуден сън! — каза Алиса.
И тя разправи на сестра си, доколкото си спомняше, всички тия чудни свои приключения, за които четохте досега. Когато свърши, сестра й я целуна и каза:
— Наистина, мила, чуден сън! Но сега влез бърже вътре да пиеш чая си. Става късно.
И тъй Алиса стана и се завтече, като мислеше, доколкото й позволяваше тичането, за своя чуден сън.
Но сестра й продължи да седи там, както по-рано — облегнала глава на ръката си. Тя гледаше залеза и мислеше за малката Алиса, за нейните чудесни приключения и сама някак се унесе и почна да сънува. Ето нейния сън:
Сънува първо малката Алиса и малките ръце още веднъж обхващат коленете й, и светналите зачудени очи пак я гледат — тя чува нейния глас, вижда как мило отмята глава, за да отхвърли назад развяната си коса, която винаги пада в очите й, и както слуша — или й се струва, че слуша — мястото наоколо цяло се оживява от чудните същества из съня на нейната малка сестра.
Високата трева шумоли пред нозете й, когато Белия Заек избързва край нея — изплашената мишка пляска в своя бяг из близкия вир — тя чува да тракат чаши за чай, когато Мартенския Заек и неговите другари разделят своята вечна закуска — и дрезгавият глас на Царицата заповядва да отсекат главите на нейните нещастни гости — още веднъж прасето бебе киха на коленете на Херцогинята, паници и блюда се трошат наоколо му — още веднъж крещи Грифона, скърца моливът на малкия Гущер и се задушават възпрепятстваните гвинейски прасета — всичко това изпълня въздуха, примесено с далечното хълцане на клетата Лигава Костенурка.
Така седеше тя, затворила очи, и си мислеше, че се намира в Страната на чудесата, макар да знаеше, че щом ги отвори, и всичко пак ще изчезне, само тревата ще шумоли от вятъра и във вира ще пляскат разлюлените тръстики — вместо чашите за чай ще прозвучат звънчетата на агънцата и дрезгавият вик на Царицата ще стане глас на овчарче, а кихането на бебето, крясъкът на Грифона и всички други чудновати звуци ще се стопят (тя знаеше) в смътната глъч на шумното и оживено имение и в далечината мученето на кравите ще замести тъжното хълцане на Лигавата Костенурка.
Най-сетне тя си представи как същото това нейно сестриче ще стане един ден голяма жена и как то ще скъта и до зряла възраст скромното и нежно сърце на своето детство; и как ще събира край себе си други малки деца и ще просветлява и чуди техните очи с безбройни чудни приказки, може би дори и с един сън, сънуван в далечното минало, за Страната на чудесата: и как то ще взима присърце всички тези невинни скърби и невинни радости, като си спомня за своето детство и за щастливите летни дни.


              Луис Карол

Царя и Царицата на Сърцата седяха вече на своя трон, когато те пристигнаха. Наоколо се бе събрала голяма тълпа — различни малки птички и животни, както и всички карти.
Пред тях стоеше Момчето, вързано във вериги. Пазеха го двама войници. Близо до Царя стоеше Белия Заек, с тръба в едната ръка и свитък хартия в другата.
В средата на съдебната зала имаше маса, а на нея — голяма чиния с банички. Те изглеждаха толкова хубави, че на Алиса й се прияде.
„Само да свърши по-скоро — помисли си тя, — та да почнат да черпят!“
Но тъй като нямаше никакви изгледи да свършат веднага, тя почна да гледа наоколо си и да дири занимание.
Никога не бе влизала в съдилище, но бе чела за него в книги и остана доста доволна от себе си, като видя, че знае имената, току-речи на всички неща, които се намираха там.
„Съдията — каза си тя, — лесно се познава: носи голяма перука.“
Съдията между другото беше самият Цар, носеше корона върху перуката си. Туй бе доста неудобно и разбира се, никак не му приличаше.
„А зад тая преграда — помисли Алиса — тия дванайсет същества (виждате, тя беше принудена да каже «същества», защото някои от тях бяха животни, а други — птици), които седят там… мисля, са съдебни заседатели.“
Тя повтори и потрети с гордост последната дума, защото мислеше, и то с право, че не много момичета на нейната възраст разбират напълно значението й. (Във всеки случай всичко това не бе кой знае колко важно.)
Дванадесетте съдебни заседатели усърдно пишеха на плочи.
— Какво правят? — пошушна Алиса на Грифона. — Няма защо да пишат, преди делото да почне.
— Пишат си имената — прошепна Грифона, — боят се да не ги забравят, преди да свърши делото.
— Глупости! — високо и възмутено почна Алиса, но бърже се възпря, защото Белия Заек извика: „Тишина!“, Царицата сложи очила и безпокойно се огледа да види кой говори.
Алиса забеляза, все едно като че ли гледаше над раменете им, че всички съдебни заседатели записваха на плочите „глупости!“ и дори долови, че един от тях не знаеше как се пише думата и питаше съседа си да му каже.
„На какво ли ще заприличат плочите им, докато делото се свърши!“ — помисли Алиса.
Един от съдебните заседатели имаше молив, който скърцаше. Такова нещо, разбира се, Алиса не можеше да понесе. Тя обиколи залата, спря зад него и скоро издебна случай да му го отнеме. Алиса го направи с такава бързина и ловкост, че клетото съдебно заседателче (беше Перцето, Гущера) не смогна дори да разбере какво стана с молива му. И тъй, след като го подири навред, се принуди да пише през останалото време с пръст! А туй беше безсмислено, защото пръстът не оставяше никакъв белег на плочата.
— Вестителю, прочети обвинението — каза Царя.
Тогаз Белия Заек наду триж тръбата, разгъна свитъка хартия и прочете следното:

Царицата на Сърцата
опече сладки за децата.
Открадна ги Момчето смело…
И против него има дело!

— Обмислете присъдата — каза Царя на съдебните заседатели.
— Още не, още не! — прекъсна го бърже Заека. — Има още много преди това!
— Повикай първия свидетел — каза Царя.
Белия Заек наду триж тръбата и извика: „Първият свидетел!“
Първият свидетел беше Шапкаря. Той влезе с чаша чай в едната ръка и с резен хляб с масло — в другата.
— Моля прошка, ваше величество — започна той, — че ги нося със себе си. Но още пиех чая си, когато ме повикаха.
— Трябваше да си го изпил — каза Царя. — Кога започна?
Шапкаря погледна Мартенския Заек, който, хванат под ръка от Катерицата, го бе последвал до съдилището.
— На четиринайсети март, мисля, тогава — каза той.
— Петнайсети — рече Мартенския Заек.
— Шестнайсети — рече Катерицата.
— Запишете това! — каза Царя на съдебните заседатели.
И съдебните заседатели жадно написаха и трите числа на плочите, после ги събраха и превърнаха полученото в шилинги и пенита.
— Свали си шапката — каза Царя на Шапкаря.
— Не е моя — каза Шапкаря.
— Открадната! — възкликна Царя и се обърна към съдебните заседатели, които веднага си взеха бележка.
— Аз ги продавам — добави Шапкаря, за да обясни. — Сам аз нямам шапка. Шапкар съм.
Тук Царицата сложи очилата си и втренчи изпитателно поглед в Шапкаря, който пребледня и се разтрепери.
— Твоите показания — каза Царя. — И не трепери така, инак ще заповядам да те обезглавят веднага!
Свидетелят изглежда никак не се насърчи от тия думи. Той се местеше от единия си крак на другия, поглеждаше неспокойно Царицата и в стеснението си отхапа голям къс от чашата вместо от хляба с масло.
Тъкмо по това време Алиса изпита някакво странно чувство, което първо доста я смути, додето тя разбере какво е. Пак бе започнала да расте; отначало помисли да стане и напусне съда. Но като разсъди, реши да седи на мястото си, додето залата я побира.
— Не може ли да не се бутате така? — рече Катерицата, която беше до нея. — Едвам дишам!
— Правя го без да искам — каза Алиса кротко. — Раста.
— Нямате право да растете тука! — рече Катерицата.
— Не говорете глупости — каза Алиса по-смело, — много добре знаете, че и вие растете.
— Да, но аз раста с малко по-умерена бързина — рече Катерицата, — не по такъв смешен начин.
И тя се надигна силно намръщена и отиде на другата страна на съдебната зала.
През цялото време Царицата нито за миг не сне очи от Шапкаря и точно когато Катерицата минаваше на другата страна на залата, тя каза на едного от разпоредителите в съда:
— Донеси ми списъка на певците от последния концерт.
Шапкаря тъй силно се разтрепери, че и двете му обувки се изуха.
— Твоите показания! — повтори Царя ядосан. — Инак, трепериш не трепериш, ще заповядам да те обезглавят!
— Аз съм беден човек, ваше величество… — започна Шапкаря с разтреперан глас, — и не бях почнал да пия чая си… не преди седмица или толкоз… и при това… намаляваше хлябът с маслото… и бръмчеше чаят…
— Бръмчеше какво? — каза Царя.
— …започна пчелата… — отговори Шапкаря.
— Разбира се, пчелата бръмчи! — каза Царя остро. — Да не ме вземеш за невеж? Продължавай!
— Аз съм беден човек… — продължи Шапкаря — …и след това по-многото неща бръмчаха… само че Мартенския Заек каза…
— Не съм! — прекъсна го Мартенския Заек бърже.
— Каза! — повтори Шапкаря.
— Отричам! — рече Мартенския Заек.
— Той отрича — каза Царя. — Прескочи тая част.
— Добре, но Катерицата каза… — продължи Шапкаря, като неспокойно се обърна да види дали и тя ще отрече.
Но Катерицата нищо не отрече; тя спеше тежък сън.
— След това — продължи Шапкаря — отрязах още малко хляб с масло…
— Но какво каза Катерицата? — запита един от съдебните заседатели.
— Не мога да си спомня — отговори Шапкаря.
— Трябва да си спомниш — забеляза Царя, — инак ще заповядам да те обезглавят.
Клетият Шапкар изпусна чашата и хляба с масло и падна на едно коляно.
— Аз съм беден човек, ваше величество… — започна той — жално ще бъд…
— Жално е, че не знаеш да говориш — каза Царя.
Едно от гвинейските прасета започна да ръкопляска, но веднага го възпрепятстваха разпоредителите на съда. (Тъй като думата е доста мъчна, просто ще ви обясня какво направиха. Донесоха голяма платнена торба, която се връзваше на края с връв, пуснаха вътре гвинейското прасе с главата надолу и седнаха отгоре.)
„Хубаво, че видях най-после как се прави — помисли Алиса. — Толкова често съм чела във вестниците, че: «през време на делото, и накрая, някои от присъстващите измежду публиката се опитаха да ръкопляскат, но бидоха незабавно възпрепятствани от разпоредителите на съда», а никога досега не знаех какво значи.“
— Ако това е всичко, което знаеш, можеш да почакаш долу — продължи Царя.
— Не мога да ида по-долу — каза Шапкаря. — И без това съм на пода.
— Тогава можеш да седнеш — отвърна Царя.
Тук другото гвинейско прасе започна да ръкопляска, но биде незабавно възпрепятствано.
„Отървахме се от гвинейските прасета — помисли Алиса. — Сега ще тръгне по-добре.“
— По-добре бих сторил да изпия чая си — каза Шапкаря и погледна угрижено Царицата, която четеше списъка на певците.
— Можеш да си вървиш — каза Царя. Шапкаря бързо напусна залата, без дори да се спре и обуе обущата си.
— И също му отсечете главата вънка — добави Царицата на едного от разпоредителите.
Но Шапкаря изчезна от погледа им, преди разпоредителят да стигне до вратата.
— Повикай следващия свидетел! — каза Царя.
Следващият свидетел беше готвачката на Херцогинята. Тя носеше кутия с пипер в ръката си. Алиса се досети, че е готвачката, дори преди тя да беше влязла в съда, по това, че всички, които бяха до вратата, почнаха изведнъж да кихат.
— Твоите показания — рече Царя.
— Нямам! — каза готвачката. Царят неспокойно погледна Белия Заек, който рече ниско:
— Ваше величество трябва да разпита тая свидетелка.
— Добре, щом трябва — трябва — каза Царя натъжено и като скръсти ръце и се намръщи на готвачката тъй, че очите му току-речи се изгубиха под веждите, каза с дълбок глас: — От какво се правят сладки?
— От пипер, най-много — отговори готвачката.
— От сироп — обади се един сънлив глас зад нея.
— Хванете тая Катерица! — изкряска Царицата. — Отсечете главата на тая Катерица! Изхвърлете тая Катерица! Запушете й устата! Ощипете я! Отрежете й мустаците!
Настъпи безредие за няколко минути. Всички се втурнаха да изтикват Катерицата навън. Додето се наредят пак по местата си, готвачката изчезна.
— Няма нищо! — каза Царя с голямо облекчение. — Повикай следващия свидетел.
И той ниско добави на Царицата:
— Наистина, мила, ти трябва да разпиташ тоя свидетел. Хваща ме много силно главоболие от разпита.
Алиса наблюдаваше как Белия Заек се мъчеше да прочете нещо в списъка и много любопитстваше да види какъв ще бъде следващия свидетел — „защото поне досега не са събрали никакви доказателства и показания“ — си каза тя. Представете си нейното учудване, когато Белия Заек прочете гласно, със своя дрезгав, тънък гласец:
„Алиса!“


               Луис Карол

Лигавата Костенурка въздъхна дълбоко и избърса с лапа очите си. Тя погледна Алиса и се опита да проговори, но хълцане задави гласа й.
— Също като че ли има кокал в гърлото си — рече Грифона и започна да я друса и тупа по гърба.
Най-сетне Лигавата Костенурка се съвзе. Сълзи заливаха страните й, като продължи:
— Може да не си живяла много под морето („Не съм“ — каза Алиса) и никога да не си се запознавала с рак (Алиса поиска да каже: „Веднъж вкусих…“, но бърже се възпря и рече: „Не, никога!“) — тъй че не можеш си представи дори колко хубав и весел е танцът на морските раци!
— Вярно — каза Алиса. — Какъв е тоя танц?
— Ами… ето какъв — рече Грифона: — нареждаш се първо в една редица… на морския бряг…
— Две редици! — извика Лигавата Костенурка. — Тюлени, костенурки и тъй нататък… Сетне, след като изчистиш медузите от пътя си…
— Туй обикновено трае доста време — забеляза Грифона.
— …правиш крачка напред…
— Всеки си има по един рак за другар! — извика Грифона.
— Разбира се — рече Лигавата Костенурка, — правиш две крачки напред, хващате се един за друг…
— …сменяваш рака си и се връщаш обратно по същия път — продължи Грифона.
— Сетне знаеш — продължи Лигавата Костенурка, — хвърляш…
— Раците! — изкрещя Грифона, като скочи във въздуха.
— …колкото може по-надалече в морето…
— Плуваш подир тях! — изрева Грифона.
— Премяташ се веднъж в морето! — извика Лигавата Костенурка, като подскачаше лудо наоколо.
— Пак сменяваш рака си! — изпищя Грифона.
— И се връщаш на брега. Туй е първата стъпка — рече Лигавата Костенурка, като понижи внезапно глас.
И тя, както и Грифона, след като бяха скачали като луди наоколо, пак седнаха, натъжени и тихи, и се вгледаха в Алиса.
— Трябва да е много хубав танц — каза несмело Алиса.
— Искаш ли да го видиш? — рече Лигавата Костенурка.
— Много искам! — отговори Алиса.
— Ела да опитаме първата стъпка! — рече Лигавата Костенурка на Грифона. — Може, знаеш, и без раците. Кой ще пее?
— О, ти пей! — рече Грифона. — Аз съм забравил думите.
И тъй, те важно започнаха да танцуват около Алиса, настъпваха я сегиз-тогиз, когато минаваха много наблизо, и махаха с нокти и лапи, за да спазват такта. В това време Лигавата Костенурка пееше много бавно и тъжно:

„Бързай, че играе цялата редица“ —
на охлюва рече тъй една белица.
„Чуеш, конят морски — ох! — след нас препуска,
моята опашка тъпче все и хруска!

Костенурки, раци, трески —
там играят тоя танц.
Щеш ли ти, не щеш ли,
щеш ли да играеш тоя танц?
Щеш, не щеш ли, щеш,
не щеш ли да играеш тоя танц?“

Веселба е чудна — стига до небето,
„Щом ни вдигнат — право с раците в морето!“
Охлювът не иска, плахо той изрече:
„Много е далече, много е далече!“

Рече: той не може,
той не ще играе тоя танц.
Той не ще, не може,
той не ще играе тоя танц.
Той не може,
не ще може да играе тоя танц.

„Щели да ни хвърлят толкова далеко — нищо!“ —
увери го тя и тръгна леко.
„Колкото в морето по-далеч се взираш,
толкоз по-наблизо и брега намираш.

Ах, любими, не плаши се,
с мене се хвани на танц!
Щеш ли ти, не щеш ли,
щеш ли да играеш тоя танц!
Щеш, не щеш ли,
щеш, не щеш ли да играеш тоя танц?“

— Благодаря ви, много е забавно да се гледа тоя танц — каза Алиса зарадвана, че най-после се е свършил. — Много ми хареса чудната песен за белицата!
— О, колкото за белицата… — рече Лигавата Костенурка — те… виждала си, разбира се?
— Да — отговори Алиса, — виждала съм, у дома често вечер…
Но тя се сепна навреме и не доизказа думата.
— Щом си ги виждала вечер, може да не знаеш точно какви са? — рече Лигавата Костенурка.
— Мисля, че зная — отговори Алиса замислена. — Месото на тия риби е бяло, отгоре са опържени и опашките им са свити.
— Колкото за опърженото — рече Лигавата Костенурка, — грешиш; опърженото би се измило от водата. Но за опашките им — вярно е, свити са. И причината… (тук Лигавата Костенурка се прозина и затвори очи) — я й разправи за причината и… тъй нататък… — рече тя на Грифона.
— Причината е — рече Грифона, — че искаха да идат с раците на танц. И тъй: хвърлили ги в морето. И тъй: нагълтали се със солена вода. И тъй: сега си свиват опашката. Туй е всичко.
— Благодаря ви — каза Алиса, — много любопитно наистина! Никога не съм знаела толкоз много за белицата.
— Ами за треската какво знаеш? — запита я Грифона.
— Веднъж бях яла много бели черници… — започна Алиса.
— Искаш да кажеш белини — забеляза Грифона.
— Черници! — повтори Алиса.
— Все едно — съгласи се Грифона. — В морето черниците се наричат белици.
— Ядох черници и се разболях — продължи Алиса, — имах бодежи в стомаха и треска…
— Не е вярно, че треската боде! — пресече я Грифона.
— О, че треските бодат — бодат! — отвърна Алиса. — Но аз не искам туй да кажа… аз имах… огница… — се помъчи да му обясни тя.
— О, да! — рече Грифона. — Вярно е, че треските палят огъня.
— Туй си е вярно — повтори Алиса в недоумение, — но в морето… как могат риби…
— Разбира се, че могат! — отсече Грифона доста нетърпеливо. — И най-малката рибка знае това.
— Да бях на мястото на белицата — каза Алиса, която все още мислеше за песента, — щях да кажа на морския кон: „Моля, не ходи подире ни! Не те искаме с нас!“
— Но те са го искали! — рече Лигавата Костенурка, като се сепна.
— Вярно ли? — почуди се Алиса.
— То се знае — отговори Лигавата Костенурка. — Никоя умна речна риба не излиза пешком на разходка по морето.
— Затова, разбра ли?! — добави Грифона натъртено. — А сега да чуем нещо за твоите приключения.
— Мога да ви разправя приключението си, само че ще трябва да почна от тая сутрин — каза Алиса скромно. — Безсмислено е да започна от вчера, защото вчера не бях същата.
— Обясни това — рече Лигавата Костенурка.
— Не, не! Първо приключенията — рече Грифона нетърпеливо. — Обясненията траят винаги страшно дълго!
И тъй, Алиса почна да им разправя за своите приключения от оня миг, когато бе видяла Белия Заек за първи път.
Отначало тя се смути: животните, се доближиха: едното от лявата, другото от дясната й страна и тъй широко отвориха очи и раззинаха уста! Но като продължи, тя малко по малко доби смелост.
Слушателите й запазиха пълно мълчание, докато разправи как бе повторила пред Гъсеницата татко Уилям и как всички думи се бяха изменили. При това Лигавата Костенурка пое дълбоко дъх и рече:
— Много чудно!
— По-чудно не може да бъде! — рече Грифона.
— „Всичките думи бяха се изменили“ — повтори Лигавата Костенурка умислено. — Бих искала да я чуя. Кажи й да почне.
Тя погледна Грифона: сякаш мислеше, че той има някаква власт над Алиса.
— Стани и кажи: „Чух гласа на ленивеца!“ — рече Грифона.
„Тия животни как заповядват само и ме карат да си повтарям уроците! — помисли си Алиса. — Все едно, че съм на училище сега“.
Както и да е, тя стана и започна да повтаря стихотворението. Но в главата й още се играеше танцът на морските раци, тъй че тя едва ли знаеше какво казва. И наистина думите, които изрече, бяха много особени:
„Беше топло лятно пладне: чух гласа на Рака — цял червен като извряка: «Кой ще ме излапа!» После той с носа си — съща волна чучулига — своя пояс и нозете взе завчас да вдига. Знай да кряка, стига само пясък сух да има и хвалбата му тогава е неизразима, няма страх и пред акули със око не мига! Но пред него, щом акула гладна се намери, и гласът му плахо, плахо почва да трепери.“
— Никак не прилича на туй, което аз казвах, когато бях малък — рече Грифона.
— Аз пък, не съм го слушала никога — рече Лигавата Костенурка, — но ми се вижда голяма безсмислица.
Алиса не каза нищо. Тя седеше обхванала лице с ръцете и се чудеше: завинаги ли вече ще си остане всичко тъй чудновато!
— Бих искала да ми се обясни — рече Лигавата Костенурка.
— Тя не може да го обясни — рече бърже Грифона. — Продължавай!
— Но това за нозете? — настояваше Лигавата Костенурка. — Как, знаеш, е могъл да ги вдига с носа си?
— Това е първата стъпка за танц — каза Алиса. Но всичко това бе я страшно объркало и тя много искаше да заговори за друго.
— Продължавай! — повтори Грифона. — Започва: В съседната градина…
Алиса не посмя да не го послуша, макар да бе уверена, че пак всичко ще бъде погрешно. И тя продължи с разтреперан глас:
„В съседната градина аз рекох да намина: там тигър с кукумявка деляха си двамина една прекрасна плячка, като сланина вкусна. И тигърът се хвърли, и вече я не пусна, додето не изяде и сетната трошица. Пред празната паница остана кукумявката, тя ближеше и ножа, и голата лъжица — и все пак му не стига на тигъра гощавката — той чуден пир направи: изяде К…“
— Има ли смисъл да повтаряш всичко това — прекъсна я Лигавата Костенурка, — щом не обясняваш? Никога не съм чувала нищо по-объркано.
— Да, мисля, че е по-добре да спреш — рече Грифона.
Алиса, не ще и дума, само се зарадва.
— Да опитаме ли още една стъпка от танца на морските раци? — продължи Грифона. — Или искаш Лигавата Костенурка да ти изпее някоя друга песен?
— О! Една песен, моля, ако Лигавата Костенурка обича… — отговори Алиса тъй настойчиво, че Грифона някак обиден рече:
— Хм! Няма да се угажда на всекиго. Изпей и супа от костенурка, искаш ли, драга приятелко?
Лигавата Костенурка въздъхна дълбоко и започна да пее с глас, задавян от хълцане:

Супа за вечеря, супа за обяд,
винаги си първа ти на тоя свят!
Супа топла, блажна, мазна и зелена —
супа с Костенурка и вода сварена!
Супа за обяда, супа превъзходна!
Супа за вечеря, супа превъзходна!
Су-у-па превъз-ход-на! Су-у-па превъз-ход-на!
Су-у-па за-а ве-е-че-е-ря,
супа превъзходна, превъзходна!
Супа за вечеря, супа за обяд,
нищо са пред тебе, пуйка, шоколад!
Кой ще иска друго — щом му дадат супа!
Кой не дава всичко за паница супа,
за паница супа, супа превъзходна,
за паница супа, супа превъзходна!
Су-у-па превъз-ход-на! Су-у-па превъз-ход-на!
Су-у-па за-а ве-е-че-е-ря, супа превъзходна, пре-възход-на!

— Още веднъж! — извика Грифона. Току-що Лигавата Костенурка бе започнала да повтаря, чу се вик в далечината: „Делото започва“!
— Ела! — викна Грифона и като улови Алиса за ръката, забърза, без да дочака края на песента.
— Какво дело? — запита Алиса, запъхтяна от тичане.
Но Грифона отговори само:
— Ела!
И затича още по-бързо.
Носени от лекия ветрец, който гонеше и двамата, все по-слабо и по-слабо се чуваха тъжните думи:

Су-у-па за-а ве-е-че-е-ря,
супа превъзходна, превъзходна!

                 Луис Карол

— Не можеш си представи колко се радвам, че те виждам, мила, скъпа приятелко! — каза Херцогинята и улови нежно Алиса под ръка.
И те тръгнаха заедно.
Алиса се радваше, че Херцогинята е в такова добро настроение и си помисли: може би само пиперът е бил виновен за нейната грубост при тяхната среща в кухнята.
„Когато аз стана Херцогиня — си каза Алиса (с глас, от който се разбра, че тя се съмнява дали ще се случи това някой ден), — в кухнята ми няма да има пипер. Супа може да се готви и без пипер… А изглежда винаги той прави хората избухливи — продължи тя много доволна, че е открила ново правило. — Оцетът ги прави кисели, лайкучката — горчиви, а… а захарта прави децата благи! Да знаеха само това хората, нямаше толкова да я пестят…“
В тая минута тя вече бе забравила съвсем Херцогинята и се поизплаши, когато чу гласа и близо до ухото си.
— Мислиш за нещо друго, мила, й забравяш да приказваш с мене. Не мога да ти кажа още сега каква е поуката от това, но след малко ще си я припомня.
— Може би няма поука — позволи си да забележи Алиса.
— Ей, че си дете! — каза Херцогинята. — Всичко си има поука, стига да знаеш да я намериш.
И тя се притисна по-близо до нея, като каза това.
На Алиса не се хареса, че тя се притиска тъй близо до нея; първо, защото Херцогинята беше много грозна; и второ, защото бе тъкмо толкоз висока, колкото да облегне брадичката си на Алисиното рамо. А брадичката й беше много остра. Но Алиса не искаше да бъде неучтива и се опита да понесе тая неприятност.
— Играта върви много по-добре сега — каза Алиса, само за да поддържа разговор.
— Вярно — каза Херцогинята. — И поуката от това е: „О! Любовта върти света“.
— Някой ми бе казал — прошепна Алиса, — че се върти, защото всеки си гледа работата…
— А, да! То е все същото — каза Херцогинята, като заби острата си брадичка в рамото на Алиса; после продължи: — И поуката от това е: „Грижа полагай за смисъла — не как си думите писала“.
„Колко много обича да дири поука във всичко!“ — си помисли Алиса.
— Ти се чудиш, нали, защо не съм те прегърнала? — попита Херцогинята след малко. — Причината е, че се съмнявам в благодушието на твоето фламинго. Да направя ли опит?
— Може да ви ухапе! — предупреди я Алиса.
— Имаш право — каза Херцогинята, — фламингото щипе като горчица. И поуката от това е: „Птици с една перушина — сбират се в съща дружина“.
— Само че горчицата не е птица — забеляза Алиса.
— Имаш право, както винаги — отвърна Херцогинята. — И колко ясно само знаеш да се изразяваш!
— Минерал е, мисля… — рече Алиса.
— Разбира се, минерал! — каза Херцогинята, която изглежда бе готова да се съгласи с всичко, което Алиса каже. — Наблизо се издига висока планина и в нея има богата мина за горчица. И поуката от това е: „Богатство колко планина — се трупа, знай, с горчивина“.
— О! Зная — възкликна Алиса, която не обърна внимание на онова, което Херцогинята й каза. — Горчицата е растение. Не изглежда така, но е растение.
— Напълно съм съгласна с тебе — каза Херцогинята. — И поуката от това е: „Каквато си — бъди такава — за друга не се представяй!“… Или по-просто казано: „Не си представяй никога, че не си друго освен това, което би могло да се види на други, че това, което си била или би могла да бъдеш, не е било друго освен това, което си била или би могло да им се види друго“.
— Мисля, че щях да го разбера по-добре — каза Алиса много учтиво, — ако можех да го видя написано на книга. Но тъй както го казвате, не мога да следя всичко.
— Туй не е нищо в сравнение с това, което бих могла да кажа, ако само пожелаех — отговори поласкана Херцогинята.
— Моля, не си правете труд да го казвате по-дълго — каза Алиса.
— О, туй съвсем не е труд! — отвърна Херцогинята. — Аз ти подарявам всичко, което съм казала досега.
„Хубав подарък! — си помисли Алиса. — Добре че и на рожден ден не дават такива подаръци.“
Но тя не посмя да го каже гласно.
— Пак ли се замисли? — попита Херцогинята, като отново я бодна с острата си брадичка.
— Аз имам право да мисля — отговори сухо Алиса, която бе започнала да се ядосва.
— Рече го толкоз право — каза Херцогинята, — колкото и прасетата… да летят. И поу…
Ала тук за голяма почуда на Алиса гласът на Херцогинята замря, и то на най-обичната й дума „поука“ и ръката, която бе хванала нейната, започна да трепери. Алиса вдигна очи. Пред тях стоеше Царицата със скръстени ръце, намръщена като гръм.
— Хубаво време… ваше величество… — започна боязливо и тихо Херцогинята.
— Слушай! Предупреждавам те за последен път — извика Царицата и тропна с крак: — или ти трябва да се махнеш, или твоята глава ще бъде отсечена, и то още сега! Избирай!
Херцогинята избра и изчезна начаса.
— Да продължим играта — каза Царицата на Алиса.
Алиса се боеше да каже нещо и бавно я последва към игрището.
Другите гости бяха използвали отсъствието на Царицата и си почиваха на сянка. Но щом я видяха, за миг почнаха пак да играят. А Царицата само каза, че една секунда закъснение би им струвала живота.
През цялото време на играта тя не спря нито за минута да се кара с другите играчи и да вика: „Отсечете му главата!“ или „Отсечете й главата!“ Войниците откарваха в затвора тия, които тя наказваше. Разбира се, войниците, които правеха това, преставаха да служат за обръчи. Тъй че след около половин час нямаше никакви обръчи на игрището и всички играчи — с изключение на Царя, Царицата и Алиса — бяха в затвора, осъдени на смърт.
Тогава Царицата, цяла запъхтяна, спря и запита Алиса:
— Видя ли вече Лигавата Костенурка?
— Не — отговори Алиса. — Но защо се нарича лигава?
— Защото, ако направят супа от нея, ще стане лигава — каза Царицата.
— Кой, Костенурката ли? — запита Алиса.
— Не! Супата — отговори Царицата.
— Защо ще стане лигава? — осмели се да попита Алиса.
— Защото цял ден се лигави — каза Царицата.
— Супата ли? — учуди се Алиса.
— Не! Костенурката — отвърна нетърпеливо Царицата.
— Никога не съм я виждала, нито пък съм чувала за нея — каза Алиса.
— Ела тогаз! — каза Царицата. — Тя ще ти разправи историята си.
Като тръгнаха, Алиса чу как Царя тихо каза: „Всички сте помилвани“.
„А! Това е хубаво“ — си каза Алиса, на която бе станало мъчно, че Царицата е осъдила толкова души на смърт.
Те скоро срещнаха един Грифон, който спеше на слънце. (Ако не знаете какво е Грифон, погледнете картината!)
— Стани, ленивецо — каза Царицата, — и заведи тая млада госпожица да види Лигавата Костенурка и да чуе историята й. Аз трябва да се върна и да се погрижа за някои присъди, които произнесох преди малко.
Тя се отдалечи и остави Алиса само с Грифона.
Животното никак не се хареса на Алиса, но тя си помисли, че няма да е по-опасно да остане при него, отколкото да тръгне след тая жестока Царица; тъй че тя почака.
Грифона се надигна и потърка очите си. Сетне проследи с поглед Царицата, докато изчезне. И се изкиска.
„Колко смешно!“ — рече той, току-речи, само на себе си.
— Какво е смешно? — попита Алиса.
— Ами че… тя — отговори Грифона. — Всичко това е само въображение. Присъдите, знаеш, никога не се изпълняват. Ела!
„Тук всички казват — ела! — си помисли Алиса, като тръгна бавно след него. — Никога в живота не са ми заповядвали толкова, колкото сега! Никога!“
Те повървяха и съзряха в далечината Лигавата Костенурка, седнала тъжна и самотна на края на една скала. Като наближиха, Алиса я чу да въздиша — сякаш сърцето й ще се разкъса. Тя я съжали от все сърце.
— Защо скърби? — попита Алиса. И Грифона отговори горе-долу със същите думи, като преди:
— Всичко това е само въображение. Тя, знаеш, няма защо да скърби. Ела!
Те се приближиха до Лигавата Костенурка, която ги погледна с големи очи, изпълнени със сълзи, ала не продума нищо.
— Тая млада госпожица тука — рече Грифона — желае да чуе твоята история.
— О! Да, Ще й я разкажа — рече Лигавата Костенурка с дълбок и кух глас. — Седнете и не казвайте нито дума, докато не свърша.
Те седнаха. Няколко минути никой не проговори. Алиса си помисли:
„Не виждам как ще може да свърши, ако не започне“.
Но тя почака търпеливо.
— Едно време… — почна най-после с дълбока въздишка Лигавата Костенурка.
След тия думи последва дълго мълчание, прекъсвано само от случайните възклицания на Грифона: „Хжкррр!“ — и от непрестанното силно хълцане на Лигавата Костенурка.
На Алиса й се искаше да стане и да каже: „Благодаря ви за вашата увлекателна история!“, но тя помисли, че не може да няма още за разправяне, и продължи да седи мирно на мястото си, без да каже нещо.
— …когато бяхме малки — добави Лигавата Костенурка малко по-спокойно, макар че си похълцваше от време на време, — ходехме на училище в морето. Учителка ни беше една стара Костенурка… наричахме я Ученурка…
— Защо я наричахте Ученурка? — попита Алиса.
— Защото ни учеше! — отговори Лигавата Костенурка раздразнена. — Ти наистина си много тъпа!
— Не те ли е срам да задаваш такива прости въпроси? — рече Грифона.
И те млъкнаха и вторачиха очи в Алиса, която бе готова да потъне в земята.
Най-сетне Грифона каза на Лигавата Костенурка:
— Карай, стара приятелко! Да не я протакаш цял ден!
И Лигавата Костенурка продължи с тия думи:
— Да, ходехме на училище в морето, макар може би да не вярваш…
— Не съм казала, че не вярвам! — прекъсна я Алиса.
— Казала си! — рече Лигавата Костенурка.
— Дръж си езика! — добави Грифона, преди Алиса да успее да каже нещо.
Лигавата Костенурка продължи:
— Ние получавахме отлично образование… наистина имахме училище всеки ден!
— И аз имам училище всеки ден — каза Алиса. — Няма защо да се гордеете с това!
— Имаш ли извънредни предмети? — запита Лигавата Костенурка малко обезпокоена.
— Да! — отговори Алиса. — Учим френски и пиано.
— А пране? — запита Лигавата Костенурка.
— Разбира се, че не! — възмути се Алиса.
— А! Тогаз вашето училище не е много добро — рече с голямо облекчение Лигавата Костенурка. — Нашето беше пансион и се плащаше отделно не само за френски и пиано, но и за пране. На сметката винаги имаше напечатано: „Извънредни: Френски Пиано Пране“.
— Навярно не ви е трябвало много — каза Алиса, — щом сте живели на дъното на морето…
— Нямах възможност да плащам за извънредни часове — издума с въздишка Лигавата Костенурка. — Записах само задължителните.
— Какви предмети имахте? — попита Алиса.
— Чешене и пискане, разбира се. Те бяха най-важните — отговори Лигавата Костенурка. — И сетне… различните подразделения на арисметиката — съдиране, изяждане…
— Избаждане! — поправи я Грифона.
— Съвсем не разбирам… как… — каза Алиса учудена.
— Не разбираш! — възкликна Грифона, като вдигна в почуда нокти.
Алиса проследи с поглед движението му и като видя над главата си дългите му, зловещо извити нокти, разбра.
— О, да, да! — побърза тя да го увери. И тъй като не искаше вече да се приказва за това, обърна се към Лигавата Костенурка и запита:
— Какво друго имахте?
— Ами… имахме лудория — отговори Лигавата Костенурка, като изброи предметите на ципите на едната си лапа. — Стара и нова лудория и мореография. Сетне… краснопискане и бесуване. Учителката ни по бесуване беше една голяма змия, идеше един път в седмицата. Тя ни преподаваше въртеж на кръгове.
— Какво е това? — попита Алиса.
— Ами… сама не мога да ти го покажа — рече Лигавата Костенурка. — Остарях, кокалите ми са се втвърдили вече. А пък Грифона не го е учил никога.
— Нямах време — рече Грифона. — Но затова пък имах часове при учителя по класически предмети и естествознание. Той беше голям плъх. Постоянно се ровеше и четеше в една книга, на която заглавието беше: „ОБИР И ЛИВАДА“.
— Какво имахте при него? — запита Алиса любопитно, защото това й припомни смътно мъчното заглавие на една книга, в която по-големият й брат четеше за някакви древни битки.
— Класове, естествено! — нетърпеливо отвърна Грифона, когото простите въпроси на Алиса дразнеха.
— О, да! — потвърди Костенурката, като изхълца и закри с лапи очите си.
— О, да!… О, да! — поде с дълбока въздишка Грифона; и той закри очите си с нокти, унесен в спомени…
Алиса побърза да заговори за друго.
— Ами колко часа на ден имахте? — попита тя.
— Дванайсет — отговори Лигавата Костенурка.
— Защо толкоз много? — запита Алиса.
— Защото денят има дванайсет часа — отговори Лигавата Костенурка. — Но те намаляваха всеки ден.
— Как така! — зачуди се Алиса.
— Защото денят намалява — обясни й Лигавата Костенурка. — А ти знаеш ли защо намалява?
— Не — призна Алиса плахо.
— Защото времето си отзима всеки ден по малко — обясни й Лигавата Костенурка. — И затова времето, през което има училище, се нарича зима.
Всичко това бе ново за Алиса и тя се поразмисли, преди да зададе въпроса:
— А защо, когато няма училище, времето се нарича лято?
— Стига сте говорили за училище и уроци! — прекъсна ги настойчиво Грифона. — Разкажи й нещо за игрите!


               Луис Карол

Високо розово стъбло се издигаше до входа на градината. Розите, които растяха по него, бяха бели, ала наоколо стояха трима градинари, които усърдно ги мажеха с червено.
Алиса намери това за много чудно и се приближи, за да ги погледа. Тя чу как един от тях каза:
— Внимавай, Пет! Не ме пръскай така!
— Не съм крив — каза Пет намръщено. — Седем ме бутна!
Седем погледна и каза:
— Много хубаво правиш, Пет! Набеждаваш винаги другите!
— Ти по-добре да мълчиш! — отвърна Пет. — Не чух ли вчера Царицата — казваше, че заслужаваш да бъдеш обезглавен!
— Защо? — попита оня, който пръв се беше обадил.
— Не е твоя работа, Две! — каза Седем.
— Негова работа е! — каза Пет. — И аз ще му кажа защо: защото беше занесъл на готвачката луковици от лалета вместо лук.
Седем запокити четката си и тъкмо почна да се защищава:
— Всичко друго на света бих приел, но не и… — съгледа Алиса, която стоеше и ги наблюдаваше.
Той се спря. Другите също се огледаха. И всички се поклониха дълбоко.
— Можете ли да ми кажете — попита Алиса свенливо — защо боядисвате тия рози?
Пет и Седем не казаха нищо, а погледнаха Две. Две започна с нисък глас:
— Ами… всъщност виждате ли… госпожице, туй трябваше да бъде стъбло с червени рози, а погрешно сме посадили бяло розово стъбло. Царицата, ако узнае за това, ще заповяда да ни обезглавят. Тъй че, виждате, госпожице, гледаме с всички сили, преди да дойде, да…
Но тука Пет, който безпокойно гледаше навътре в градината, извика:
— Царицата! Царицата!
И тримата градинари мигом се хвърлиха по очи на земята.
Чу се шум от много стъпки. Алиса се обърна, любопитна да види Царицата.
Първом идеха десет войника, носеха чукове; всички бяха като тримата градинари: продълговати и плоски, ръцете и нозете им — на ъглите. После десет придворни; те бяха украсени от горе до долу с безценни камъни и вървяха двама по двама, както войниците. След тях идеха царските деца; и те бяха десет на брой и ръка в ръка, радостно подскачаха на двойки; цели украсени със сърца. Тях пък ги следваха гостите, мнозинството бяха царе и царици, и между тях Алиса позна Белия Заек. Той говореше бързо и неспокойно, усмихваше се на всичко, което му се кажеше, и мина без да я забележи. Подир него вървеше Момчето Сърце, което носеше царската корона на пурпурно възглавие от кадифе. И най-сетне, на края на това великолепно шествие, вървяха Царят и Царицата на сърцата.
Алиса се двоумеше дали не трябва да легне по очи на земята както тримата градинари. Но тя не бе чувала никога, че трябва да се прави така, когато минава шествие.
„За какво ли пък тогава е това шествие — си помисли тя, — ако хората трябва да лягат по земята, тъй че да не могат да го видят?“
И тъй, Алиса остана да чака на мястото си. Когато шествието стигна пред нея, всички се спряха и я изгледаха, а Царицата строго попита:
— Коя е тая?
Тя зададе тоя въпрос на Момчето Сърце, което в отговор само се поклони и усмихна.
— Глупак! — каза Царицата, като отметна глава нетърпеливо и се обърна към Алиса:
— Как се казваш, мое дете?
— Името ми е Алиса, ако благоволите, ваше величество — отговори Алиса много учтиво и добави само на себе си: „Че те всички приличат на карти за игра — и нищо друго! Защо да се боя от тях?“
— А кои са тия? — попита Царицата и посочи тримата градинари, които бяха налягали около розовото стъбло. Тя зададе тоя въпрос, както виждате, защото гърбовете им бяха като на всички други, тъй че не можеше да познае дали са градинари, войници или придворни, или пък нейни деца.
— Откъде да зная? — каза Алиса, учудена от смелостта си. — Не ми е работа.
Царицата почервеня от яд, изгледа я за миг и като див звяр изкрещя:
— Отсечете й главата! Отсечете…
— Глупости! — прекъсна я Алиса силно и решително.
Царицата млъкна.
Царят сложи ръка на рамото й и рече кротко:
— Помислете, скъпа, тя е дете!
Царицата сърдито се отдръпна и каза на Момчето Сърце.
— Обърни ги!
Момчето стори това много предпазливо, с крака си.
— Станете! — извика Царицата пискливо.
И тримата градинари завчас скочиха на крака и почнаха да се кланят на Царя и на Царицата, на царските деца и на другите.
— Оставете това! — изписка Царицата. — Зашеметявате ме!
И като се извърна към розовото стъбло, продължи:
— Какво правехте тука?
— Ако благоволите, ваше величество… — каза Две много боязливо, като клекна на едно коляно — опитвахме се да…
— Виждам! — прекъсна го Царицата, която бе успяла вече да разгледа розите. — Отсечете им главите!
И шествието продължи нататък. Тримата войници останаха назад, за да обезглавят нещастните градинари, които се затичаха за помощ към Алиса.
— Нищо няма да ви направят! — каза Алиса и ги скри в една голяма саксия, която бе до нея. Тримата войници подириха насам-натам и спокойно се присъединиха към другите.
— Отсякохте ли им главите? — извика Царицата.
— Отсякохме ги, както благоволихте, ваше величество! — извикаха войниците дружно.
— Добре! — извика Царицата. — Знаеш ли да играеш на крокет?
Войниците мълчаха и гледаха Алиса, тъй като явно въпросът бе отправен към нея.
— Да! — извика Алиса.
— Ела тогаз! — изрева Царицата.
Алиса се присъедини към шествието, изпълнена с любопитство към всичко, което щеше да се случи с нея.
— А… хм… много хубаво е времето днес! — каза един боязлив глас до нея.
Тя вървеше до Белия Заек, който я гледаше страхливо.
— Много хубаво време — каза Алиса. — Къде е Херцогинята?
— Шт! Шт! — пошушна бърже Заека. Той безпокойно се озърна над рамото си, надигна се, доближи се до ухото и й прошепна:
— Тя е осъдена на смърт.
— За какво? — попита Алиса.
— „За съжаление!“ ли каза? — попита Заека.
— О, не — отговори Алиса. — Мисля, че никак не е за съжаление. Казах: „За какво?“
— Тя издърпа ушите на Царицата… — започна Заека.
Алиса прихна да се смее.
— О, шт! — пошепна Заека уплашено. — Може да те чуе! Знаеш, Херцогинята закъсня много и Царицата каза…
— Всички по местата си! — извика Царицата с глас, приличен на рев.
Всички се разтичаха насам-натам, като се препъваха едни други. Но след малко се настаниха по местата си и играта почна.
На Алиса се стори, че никога по-рано не е виждала такова необикновено игрище за крокет. Цялото бе само трапчинки и издатини. Всяка топка бе жив таралеж, всеки чук — живо фламинго. За обръчи служеха войниците, които трябваше да се превиват на две и да стоят на ръце и на крака.
Отначало на Алиса се видя много мъчно да се справи с фламингото. Тя успя да вземе тялото му доста удобно под мишницата си, но току-речи, винаги, когато искаше да изправи шията му и да удари с главата му таралежа, то извиваше глава и я поглеждаше с такъв озадачен поглед, че тя прихваше да се смее. А когато бутваше главата му надолу и поискваше да почне отново, таралежът с нечувана дързост се разпущаше и се отдалечаваше. Освен това обикновено се намираше някоя трапчинка или издатина между нея и мястото, дето искаше да запрати топката, и тъй като превитите войници непрестанно се местеха из игрището, Алиса скоро заключи, че играта наистина е мъчна.
Всички играеха едновременно, без да чакат ред; през цялото време се караха и биеха за топките. Не след дълго Царицата се разяри. Тя обикаляше, удряше с крак и викаше, току-речи, всяка минута: „Отсечете му главата!“ или „Отсечете й главата!“
Алиса започна да се безпокои. Тя не беше се скарала още с Царицата, но знаеше, че всеки миг това може да се случи.
„А тогаз — помисли тя, — какво ще стане с мене? Страшно много обичат да обезглавяват хората тук. Чудя се, че има още живи.“
Тя си мислеше как да избяга, без да я видят, когато забеляза една странна поява във въздуха. Първо се замисли, но след като се взря добре, можа да различи една усмивка и си рече:
„Червения Котак. Сега ще има поне с кого да си приказвам.“
Алиса почака, докато се явят очите, и тогаз кимна:
„Няма смисъл да му говоря — си помисли тя, — докато не се появят ушите му или поне едно от тях.“
След миг пялата глава се появи и тогава Алиса пусна фламингото на земята и почна да разправя за хода на играта, много радостна, че има кой да я слуша. Котакът изглежда мислеше, че е достатъчно само да покаже главата си. Другата част от тялото му не се появи.
— Не играят правилно — започна да се оплаква Алиса. — И толкова се карат, че не може да се чуе какво казват… изглежда нямат никакви правила. Или ако имат, не ги спазват. И не можеш си представи колко е объркващо, когато всички неща на игрището са живи! Например обръчът, през който трябва да мине топката ми, отива чак на другия край на игрището! Трябваше сега да ударя таралежа на Царицата, но той избяга, като видя, че моят иде!
— Харесва ли ти се Царицата? — попита тихо Котака.
— Никак — каза Алиса, — тя е тъй… — Тъкмо тогава тя забеляза, че Царицата е близо зад нея и слуша, тъй че продължи: — …ловка, че е невъзможно друг да спечели играта.
Царицата се усмихна и отмина.
— С кого говориш? — попита Царя, като се приближи към Алиса, загледан е голямо любопитство в главата на Котака.
— С един мой приятел, с един Червен Котак — отговори Алиса. — Благоволете, ваше величество, да ви го представя.
— Никак не ми се харесва — каза Царя, — но ако иска, може да ми целуне ръка.
— По-добре не — забеляза Котака.
— Не ставай толкова лош — каза Царя. — Не ме гледай така!
Той застана зад Алиса, като каза това.
— Котките могат да гледат царе — каза Алиса. — Чела съм го някъде — не мога да си спомня в коя книга.
— Не е важно, трябва да се махне — каза Царя много настойчиво и повика Царицата, която минаваше наблизо. — Мила, заповядайте да махнат тоя котак.
Царицата знаеше само един начин, за да премахва мъчнотиите, големи и малки.
— Отсечете му главата! — извика тя, без дори да го погледне.
— Аз сам ще доведа палача — каза Царя услужливо и бърже се отдалечи.
Алиса искаше да иде и види как върви играта, когато чу гласа на Царицата да пищи гневно. Тя беше чула как наказа трима играчи със смърт, само защото сбъркали реда си, и се боеше и за себе си, тъй като в безредицата мъчно можеше да различи кога й е редът. И тръгна да дири своя таралеж.
Таралежът се бе впуснал в борба с друг таралеж и Алиса намери за удобно да удари единия с другия. Единствена пречка беше нейното фламинго; избягало бе на другия край на градината, дето Алиса можа да го види, докато то се мъчеше несръчно да кацне на някое дърво.
Додето улови фламингото и го донесе, борбата беше свършила, и двата таралежа бяха изчезнали.
„Не е много важно — помисли Алиса, — тъй като сега всички обръчи са махнати оттук.“
Тя мушна фламингото под мишницата си, за да не би да избяга пак, и се върна да поговори с приятеля си.
Като стигна до Червения Котак, Алиса се учуди на голямата тълпа, която се беше събрала около него. Палача, Царя, и Царицата се бяха впуснали в някаква разправия и говореха едновременно; всички други мълчаха и изглеждаха много смутени. Щом се появи Алиса, и тримата я замолиха да разреши въпроса; повториха й всеки своите основания. Но тъй като говореха едновременно, тя не можа да разбере какво точно искат да кажат.
Палача казваше, че не може да се отсече глава, щом няма тяло, от което да се отсече; че никога по-рано не му е била възлагана такава задача и че той няма на стари години да почне да се учи.
Царя казваше, че всяко нещо, което има глава, може да се обезглави, и че не бива да се говорят такива безсмислици.
Царицата казваше, че ако нищо не се направи още тая секунда, ще заповяда да обезглавят всички наоколо. (Тая последна бележка бе накарала събраните да се загрижат и замислят.)
На Алиса и хрумна да каже само това:
— Той принадлежи на Херцогинята. По-добре питайте нея.
— Тя е в затвора — каза Царицата на Палача. — Доведи я тука!
Палача полетя като стрела.
Главата на Котака започна да изчезва, щом Палача си отиде, и докато се върне с Херцогинята, съвсем се изгуби.
Царя и Палача се втурнаха лудо да я дирят на всички посоки, а останалите почнаха пак да играят.


              Луис Карол